Адът на Гейбриъл

Без названия 19

На следващата сутрин Джулия се събуди от звука на душа. Опитваше се да осмисли как някой друг може да се намира в ба-нята, когато шумът от водата спря и един висок, тъмнокос мъж, увит в къса лилава хавлиена кърпа, влезе през вратата. Очите й се разшириха, ахна и прикри уста с ръка.

- Добро утро! - каза Гейбриъл, придържайки с една ръка кър-пата, смъкнала се ниско на хълбоците му, докато с другата посегна да вземе дрехите си. Джулия го зяпна, но не гледаше лицето му...

Независимо от това какво точно изследваше погледа й, косата му беше мокра и стърчаща на всички страни. Капки вода се стича-ха по раменете му, надолу по гърдите и просветваха по татуировка-та. Очертанията на сухожилията, мускулите и вените му, симетрията и балансът, идеалните пропорции и класическите форми биха впечатлили дори и обикновения наблюдател. Но Джулия далеч не беше такава, тъй като бе прекарала цялата нощ именно с това тяло в леглото си, което я прегръщаше и си играеше с косата й. И към то-ва тяло бяха прикрепени доста остър ум и дълбока, пламенна душа.

Въпреки това Джулия съзерцаваше в този момент физическите му форми и през ума й мина определението воден полубог.

Гейбриъл се ухили.

- Казах добро утро, Джулиан.

Тя затвори устата си.

- Ъм, добро утро.

Той се приближи към нея, наведе се и я целуна уверено, но нежно с отворена уста по устата. Няколко капки вода паднаха върху чаршафите до нея.

- Добре ли спа?

Тя бавно кимна, внезапно й бе станало горещо.

- Не си много разговорлива.

Той се изправи и се усмихна самодоволно.

- Ти си полугол.

- Точно така. Съвсем гол ли ме предпочиташ?

Гейбриъл предизвикателно смъкна по-надолу кърпата си и се ухили. Джулия едва не припадна от шок.

- Само се шегувам, сладка моя.

Целуна я отново с набръчкано чело.

Неочаквано една внезапно изплувала мисъл го разтревожи. Отдръпна се с много сериозно изражение на лицето.

- Забравих за това, което ти се е случило в Сейнт Луиз. Кога-то си била малка - уточни той. - Съжалявам, че ти налетях така. Не съобразих.