In the middle (В ОЧАКВАНЕ ДА СЕ РЕДАКТИРА)

Chapter 7 - Biggest Fear

Патриша не беше типичното богаташко момиче, което си мечтаеше как щяла да се превърне в принцеса и че ще прилича, като майка си. Съвсем не. Тя мразеше майката, която я е създала, докато с баща си имаше по-добри отношения.

Единствено покойната си баба обичаше от все сърце.

Радостта ѝ бе, че не беше наследила повечето черти от майка си, докато характерът си го изгради от нейната баба, която я гледаше и се грижеше за нея, сякаш е нейна дъщеря. Майка ѝ бе студенокръвна и не искаше да прави често пъти контакт със собствената си дъщеря, за разлика от останалите в имението. Другите поне се опитваха да се усмихват и държат мило с нея.

Понякога се чудеше с кого от семейството си има прилика, защото не изглеждаше особено като тях. Имаше черни, като през една мрачна нощ, очи заедно със същия цвят на косата. Единственото нещо, което запомни от майка си беше, че винаги имаше с какво да я накаже или да ѝ заповяда да направи. Винаги.

Винаги се обръщай на Вие, когато говориш с някой непознат, за да знае че си научена на уважение, Патриша. Знаеш, че не толерирам невъзпитаните.

Каквото и да правеше все не ѝ харесваше, затова след време Патриша се беше отказала да ѝ угажда повече. Понякога, когато майка ѝ се държеше грубо с нея, тя отиваше при единствената ѝ утеха; нейната баба. Винаги можеше да я намери в голямата зала, където служи за библиотека, защото тя обичаше повече от всичко да чете.

- Отново ли имаше тежък ден, миличка? - питаше с нежен глас, докато я галеше по главата, опитвайки се да я успокои.

Пат се беше заровила в скута на баба си, като хлипаше полугласно от болка и тъга. Тогава тя беше все още на ранна възраст, затова не можеше да разбере с какво отвращаваше собствената си майка. Толкова ли беше жалка, слаба и недостойна за нейната обич?

След малко тя я беше стиснала по-силно от преди, за да можеше да повярва че съществува и че нямаше да я изостави. Често го правеше когато вярваше, че всичко е прекалено хубаво, че е прекалено невъзможно да се държи толкова мило и топло с нея.

- Защо мама не може да ме обича, бабо? - надигна глава, за да можеше да погледне любимият си човек в очите, през сълзите си. В този окапан вид жената не знаеше как можеше да я утеши повече, затова погледна настрани, търсейки нещо, което все още не знаеше какво е. - Толкова ли съм ужасна за нея?