In the middle (В ОЧАКВАНЕ ДА СЕ РЕДАКТИРА)

Chapter 9 - Families Are Our Weakness

Ерик Сънсет за първи от път от дълги години насам се чувстваше омърлушен и не в час. Не можеше да назове конкретната причина, поради която се чувстваше по този начин, но трябваше да отиде при лекарката и да се провери, за неговото собствено добро. Когато минаваше на път към лекарския кабинет той си обмисляше възможните причини да бъде в това състояние, но не достигна до решението, след като преди се беше чувствал по този начин, заради нежеланието му да се адаптира към новите наредби на баща му. Например непрестанните тренировки, убиването на върколак, липсата на родителска утеха. Но сега не беше заради това, след като той можеше да каже, че се беше адаптирал и свикнал с неочакваното.

Отказа се да размишлява повече, затова продължи да върви, докато не стигна пред вратата. Почука няколко пъти когато от другата страна се чу той да изчака за момент. Той се облегна на стената до вратата, докато чакаше да го пуснат, защото той предполагаше, че би трябвало да присъства и друг вероятно.

В този неочакван момент той не знаеше каква беше причината да се замисли за останалата част от семейството му. Какво го доведе да си спомни за тях? Не ги беше виждал години наред и си мислеше, че няма да си ги припомни, ако те не се появят пред вратата. Но изглежда съдбата бе решила друго, затова той се замисли за сестрата на баща си, която му се падаше леля и за нейната дъщеря, Мерилда, която би трябвало да бъде вече на неговите години. Дали бяха още живи? Дали дядото на Ерик и Мерилда все още дишаше на инвалидния стол? Дали другите двама, които идваха често при тях на гости, бяха също живи?

Дали изобщо имаше вярата, че всички ще се сплотят отново?

Не се ли научи на нищо, момчето ми? Чудовищата, като тези върколаци, ще искат да използват нашето слабо място срещу нас, в тяхна полза. А кое е по-слабо от нашето семейство?

Беше разбрал по-трудният начин, че трябвало да се разделят и стоят настрана от тях, както и те. На ранните си години имаше смътни спомени как си беше играел с Мер, която постоянно при някоя загуба на игра плачеше или се сърдеше, задето тя не е спечелила. Дали сега вече можеше да се бие? Тогава нямаха тези притеснения какво ще ги очаква в бъдеще, бяха в невидение какво щяха да правят след още няколко години, нямаха представа, че всичко което преди са правели небрежно, е щяло да им липсва толкова много, както сега. От къде да знаят? Бяха едва навършили седем когато баща му каза, че трябвало да се изместят и че нямало да могат да вземат и останалите с тях.