In the middle (В ОЧАКВАНЕ ДА СЕ РЕДАКТИРА)

Chapter 6 - This Isn't Food

Още от преди седмица, когато беше бягала заедно с Арен, Метиси не се чувстваше в добра форма. Имаше чувството, че жизнената ѝ енергия бива изсмуквана от нея с всеки изминал се ден. Не знаеше все още каква е причината, но днес когато едва успя да стане от леглото си и да отиде в банята, тя отново повърна храна. Случваше се от седмица, след като премина през треската.

Когато надигна глава от дъното на тоалетната, тя пусна кранчето, за да се отмие повръщаното отново. Вече силно предполагаше, че вина имаше храната, която им даваха да консумират. Но защо биха правили това с тях и защо само Метиси изхвърляше неконсумираното?

Объркана и замаяна, тя се изправи на крака и отиде да се погледне в огледалото на банята. Простираше на стената, където под нея се намираше мивката, затова Метиси първо си върза косата на хлабав кок и започна да си изплаква лицето. След което вдигна глава да се посрещне.

Посърна при гледката. Изглеждаше по-изтормозена от преди. Нямаше нужда да се измерва колко тежи, знаеше че беше свалила прекалено много килограми за една седмица.

Опипваше си лицето, сякаш не беше нейно, а нечие чуждо, подменено, непринадлежащо на нея. Преди дори не подозираше, че има скули! Кожата ѝ сякаш ставаше все по-опъната, докато костите си чакаха редът, за да се покажат наяве и да желаят да излязат. Сенки също се показваха под очите ѝ, които крещяха липсата на сън и умора. Метиси просто не можеше да спи нормално. Беше ѝ трудно последната седмица, защото все още не подозираше храната, за причината да повръща и да се чувства зле, затова продължаваше да я поглъща, докато късно вечерта или рано сутринта я изваждаше отново навън през устата.

С поемане на въздух, тя повдигна хилаво белият си потник, който прикриваше щръкналите ѝ ребра. Напипа ги недоверчиво с пръсти; едно, две, три, четири, пет ребра наброй и потъна. Какво можеше да стори? Да поиска помощ от Арен, ли? Или от Петриша беше по-добре? Но Арен знаеше каква точно е тя, докато Пат имаше представата, че е един нормален човек, с дарба да бяга много бързо.

Раздразнена, че няма друг избор, тя излезе от банята и се пренесе отново в нейното топло и меко легло. Зави се през глава, готова отново да потъне в сън, докато дойде времето Пат да се събужда за започването на учебните часове.

След два часа се чуваше силната ринг-мелодия на Пат, която винаги спукваше тъпанчетата на Метиси. Дори да беше в човешката си форма, тя не губеше нейните сили на един върколак, дори и изостреният слух.