Malik [Ziall]

Chapter 1

Строполих се на чина до Мелани-изрусена брюнетка с сиви проницателни очи и красива усмивка. Не ми обърна голямо внимание, защото си слага грим. А аз, аз се чувствам празен, не съм спал от няколко дни.

-Мел,може ли да се умре от недоспиване?-питам я, а тя ме поглежда за част от секундата.

-Не.-казва и с това приключва разговора ни.

През останалата част от деня не говорих много. През седмицата след която Зейн изчезна се отписах от футболния отбор. Онази част в годината, която обикновено по това време се появява-края на януари-когато нямам желание за абсолютно нищо, отново е тук. Имам желание, само да умра, това е целта ми в живота от пети клас. Нямам представа какво накара мозъка ми да прещрака точно на това, но му благодаря (или не чак толкова). За шест години и половина, се научих как да живея за момента и много начини как да умреш безболезнено, (или болезнено зависи какъв е случая) но винаги имаше един човек който проваля всичко. Дали ще е майка ми, която ме е намирала повече пъти припаднал отколкото щастлив, или по-големият ми брат-Грег който ме е спирал повече пъти да скоча от някъде отколкото ме е поздравявал защото съм направил нещо хубаво. Или дори шибания Зейн, който само с присъствието си ме караше да забравя за цялата глупост със самоубийството. Само че сега него го няма, и целта да умра е с една крачка по-близо.

Когато след училище се прибирам мама седи в кухнята и гледа телевизия. Принуждавам се да се усмихна и я поздравявам, преди да се кача по стълбите към втория етаж. Отварям врата на добре позната ми стая, тъмно сините стени са покрити със снимки от преди много време. Дрехите по пода ме дразнят всеки път, когато вляза. Трябва да препоядисам всичко и да преподредя. Но нямам нито сили, нито достатъчно желание за което. Започвам да събирам дрехите по пода, но след това виждам през прозореца групичката на Зейн, които ходят по улицата. Оставям дрехите на стола и поглеждам през прозореца. Познавам Мелани веднага-въпреки студеното време тя е облечена с тениска стигаща до пъпа ѝ и дънки чиито крачоли са навити над кокалчетата ѝ. Върху тениската ѝ виждам якето на Зейн-беше му любимо. Продължавам да оглеждам групичката и виждам сестра му Уалия. Тя за разлика от Мел е добре облечена, даже забелязвам шапка-която отново е на Зейн. Останалите са:Алън Дожър-приятно момче с кестенява коса, капитан на отбора по футбол. Зак Потър-най-добрия приятел на Зейн и Британи-бившата на му приятелка. Когато минават покрай къщата ми Зак ме забелязва пръв.

-Хоран.-казва.

-Потър.-отговарям, с него бяхме нещо като приятели по едно време, но тогава се появи Зейн и всичко се обърка по някаква причина.

-Ще се организираме да търсим Зейн, нищо сериозно-няколко деца от квартала. С нас ли си?-пита, а аз дори и от втория етаж на къщата ми, мога да видя надеждата в очите на Уалия.

Поглеждам времето, мрачно е облаците са на път да се изсипят над Брадфорд. Моята къща е една от малкото, намира се в непосредствена близост до края на града. Което значи, че ако изляза сега може да се прибера преди да е заваляло. Но от друга страна не искам да излизам, може би Зейн иска да остане сам. Около него винаги е имало онова странно чувство, че не ти казва всичко. Така че щом сега го няма, значи си има причина. Не знам дали искам да разбирам каква е. Но надеждата в очите на Уалия ме кара да затворя прозореца, да си взема яке и да изляза при тях.

Не го намерихме, но не съм го и очаквал. Когато се прибирам мама все още е будна. Става прекалено рано за работа сутрин и сега съжалявам, че не и казах да не ме чака. Но знам, че тя едва ли би го направила, преди да се увери, че съм добре. Казва ми, че има вечеря в хладилника, пожелавам и лека нощ, тя ме целува по челото и отива с изморени стъпки към стаята си. Днес вече съм прекалено изморен, но когато отивам в стаята си, намирам Грег, седящ на леглото ми. Той не е влизал тук от много време. Не съм го виждал от последния път когато бях в болницата преди седмицата в която Зейн изчезна. И на двама ни е неловко-на мен, защото всички искаха да съм като, и на него-защото осъзнаваше това.

-Разбрах, че ще търсите Зейн Малик...Ъм, бих се радвал да помогна.-казва, но знам, че не е така. Мама го е накарала да се мотае около мен, за да е спокойна, че няма да направя някоя „глупост" отново. -И преди да ми откажеш-знам за това между вас. Не мога да кажа, че бях съгласен, но знам, че беше важно за теб.

-Не, не беше.-казвам, но той ме прекъсва.

-Добре, щом така казваш, но наистина искам да помогна. Помисли за семейството му...-тук го прекъсвам аз.

-И най-вече за Сафаа, нали?-тя и Уалия са двете, по-малки сестри на Зейн и е видно, за всеки който не е сляп, че той я харесва. Той ме поглежда изненадано.

-Саф, е просто приятелка, окей?-казва, а аз само кимам, но знам, че не е само „просто приятелка".

Това всъщност е един отнай-дългите разговори, които водя от седмицата в която Зейн изчезна, но и тойне продължава дълго. Когато Грег, най-накрая си тръгва, лягам на студенитечаршафи и заспивам почти веднага.