Алената гора

Пролог

Тримата тийнейджъра стояха пред портите на "Алената гора". Вятърът виеше зловещо, а клоните на дърветата се поклащаха, листата им шумоляха. На улицата нямаше жива душа, а болкуците, които безразлично настроените пияници и младежи изхвърляха вечерите по тротоарите, се движеха неспирно.

- Кой ще влезе пръв? - попита Ема притеснено. Тя беше сигурна, че не бива да идват. Всичко това бе измишльотина, която най - добрият ѝ приятел бе успял да намери, ровейки часове, превръщащи се в дни в градската библиотека.

Той побутна ръждясалата порта. Личеше си, че са стари - бяха провиснали на разядените си панти и всеки момент можеха да паднат. Но Общината това не ги интересуваше, щяха да си останат така. В града им имаше няколко прости правила - едно от тях беше никога, никога да не пристъпваш в "Дяволската гора", друго нейно наименование.

- Път на дамите! - ухили се той. Момичето го погледна ядосано, завъртя очи и леко го удари по рамото, карайки го да се засмее шумно.

Ема бутна портите ядосано, а те жално изскърцаха.
В началото горичката беше рядка - показваха се широколистни дървета, чиито листа бяха изпопадали по земята, избутани от клонките си заради силният вятър. Докато крачеха внимателно се забелязваше по някое паднало дърво, малка туристичеака хижичка, която не се използваше от години, по някой боклук - пластамсова торбичка, обувка или стъклена бутилка от евтино уиски.

Гората беше притихнала, сякаш чакаше нещо да се случи - така можеше да го опише Ема, базирано на книгите, които четеше. Помнеше дните от детството си, когато идваха тук на къмпинг. Денят винаги беше слънчев и топъл, а нощите бяха приятно прохладни, а вечерта се пригласяше от малки пеещи щурци.

След като минаха няколко изключително масивини дъба, те излязоха на голяма поляна. Не беше приятната красива поляна, на която разпъваха палатките си и си палеха лагерен огън. Тревата беше намачкана и изсъхнала, покрита с лек слой сняг, а на малкото синьо - зелено езерце, имаше заблатено пространство, около което се тълпяха неестествено големи жаби и комари. Ема се загърна по - плътно в палтото си.  Студения вятър хапеше почервенелите ѝ бузи, а ръкавиците, които беше навлякла набързо не вършеха работа - ръцете и бяха скочанени.

Оливър се огледа и заключи:

- Не знам защо всички са се шашнали така. Само как Из и Сийкъл са се загубили, та ние стигнахме за по - малко от един час!