Спасителят [Завършена]

Сбогуване

" Адалия, взе ли си всичко?" мама ме попита , стоейки подпряна на касата на вратата. Затворих куфара си и се обърнах към нея. " Да. Готова съм." усмихнах ѝ се и тя ми подаде ръка. Аз я хванах и двете слязохме в кухнята. Сипахме си портокалов сок и седнахме на масата. Там ни чакаха току-що приготвени курабийки. До полета ми имаше още много време и можех да си позволя да закуся с майка си за последен път...
Очаквах заминаването си за Южна Корея с нетърпение. Бях чакала прекалено дълго време. Надявах се, мечтах, правех планове за бъдещето си и не исках да губя и ден повече. Учих здраво, благодарение на което ми отпуснаха стипендия и спечелих проект по програма за обмен. Беше сбъдната мечта.  Вълнението не можеше да се опише. Не бях спала от няколко дни и само броях часовете. Колкото до мама... чувствата ѝ бяха смесени. От една страна се радваше и беше ужасно горда с мен, защото знаеше, че ще постигна много. От друга страна ѝ бе изключително мъчно и трудно да ме пусне в толкова далечна, различна и непозната страна. Предполагах, че все ще свикне. Все пак си имаше по-малкия ми брат Кай. Беше 15 годишно хлапе, но в същото време много отговорен. Обеща ми да се грижи за нея. Часовникът удари 9:00 часа. Часът настъпи. Беше време.
" Како, ще отида да ти смъкна куфара от стаята, а ти през това време се облечи." обади се Кай от хола и се изстреля нагоре по стълбите. Аз тръгнах към закачалката до вратата, облякох си якето и си обух удобните кецове. Забелязах, че в очите на мама имаше сълзи.
" Мамо, недей така. Нали се разбрахме. Всичко ще бъде наред, щом кацна веднага ще ти се обадя. Че се чуваме и виждаме всеки ден по Skype ." тя избърса сълзите си и ме прегърна много силно.
" Знам, миличка. Обещай ми да се пазиш и да се грижиш за себе си. Не се доверявай на никого, преди да си го опознала. Не излизай късно вечер и заключвай вратата. Ясно?"
" Ясно, мамо. Няма страшно, обещавам да внимавам." вдигнах палец нагоре и се ухилих, което я накара да се усмихне. В това време дойде и Кай. Изнесе куфара до колата и го сложи в багажника. Чичо щеше да ме закара до летището. Татко, както винаги бе в командировка и се размина само с един СМС, в който се правеше на загрижен баща.
" Дребен, ще спазиш обещанията си, нали?" попитах го аз и го изгледах изпитателно
" Разбира се, како. Разчитай на мен. Хайде сега дай една прегръдка." гушнахме се и той ме завъртя във въздуха. Хаха, беше много силен за възрастта си, но пък си имаше обяснение. Малчо ( който изобщо не изглеждаше малък) тренираше футбол, баскетбол и беше в училищния отбор по лека атлетика. Да не споменавам и часовете във фитнеса 💪💪💪. Сбогувахме се в продължение на 20 мин и след това най-после се качих в колата. Мятах им за довиждане, както и те на мен. Смеех се, защото бях много щастлива. Да, щяха да ми липсват ужасно много, но пък в най-скоро време щяха да ми дойдат на гости. Поне такъв беше плана... Само че не осъзнавах, че тези моменти, в които им мятах и те ми се усмихваха, докато не се скрихме зад ъгъла бяха последният път, в който виждах семейството си.

Хей, народе 👋👋 това е новият ми фик и се надявам да ви е интересен, както първия. Идеята ме усени внезапно и реших да я споделя с вас. Благодаря много на тези, които ще ги следят. 🙏🏻🙏🏻Честно казано не го очаквах 😻😻 Ще се старая да ъпдейтвам и двата възможно най-често. Чао за сега ❤️