Спасителят [Завършена]

Катастрофа

Пътуването до летището беше много дълго. Дори попаднахме в задръстване и се изплаших, че ще изпусна полета си. Оглеждах нервно колите около и пред нас и ми се искаше да извикам да се размърдат, въпреки че знаех, че и те като нас нямаха вина.
" Хей, успокой се. Ще стигнем навреме, има още време." чичо се опита да ме успокои като сложи ръка на рамото ми. Аз кимнах, но продължавах да си играя с гривната си. Винаги правех това, когато съм уплашена или притеснена. Изведнъж колите пред нас се размърдаха и ние също потеглихме. Отдъхнах си и погледнах чичо с усмивка.
" Видя ли? Казах ти." засмя се той
" Да, прав беше. Сега дай газ."
След още половин час се добрахме до летището. Той извади куфара от багажника и предложи да ми помогне. Не възразих и влязохме вътре. Минах проверката, оставих си багажа и се насочих към огромния прозорец, от който се виждаше самолета. Нямах търпение да се кача. Усещах, че чичо стой близо до мен, но през цялото време почти нищо не си казахме. Не бяхме особено близки.
Известиха всички пътници за Сеул да се насочат към изхода, така че бе време да тръгвам. Той ме прегърна и разроши косата ми, както правеше и с Кай.
" И да се пазиш, чу ли? При най-малкия проблем звънни или се прибери."
" Няма да се върна при най-малкото препятствие, чичо. Трябва да се боря, в противен случай няма да постигна нищо."
" Ти си знаеш." потупа ме и ме остави да вървя. Не след дълго вече се бях настанила в самолета на място до прозореца. Страшно се вълнувах. Около мен имаше хора от всякакви националности, включително и корейци, които се прибираха вкъщи. Аз самата не бях корейка, но страшно ги обичах тези хора. Идваше ми да ги напрегръщам всичките. Едно момиче ( в последствие разбрах, че се казва Cho Hee) забеляза, че я гледам и ми се усмихна. Премести се до мен и се заприказвахме. Оказа се много мила и ми даде полезни съвети. Излетяхме и официално приключението ми започваше. ☺️☺️☺️

След ужасно дълъг и изтощителен полет най-после кацнахме в Сеул. Беше късно вечерта и светлините на града просто спираха дъха.

Отне ми малко време да се съвзема и когато го направих си хванах такси до общежитието, което щеше да е новият ми дом. Оставиха ме пред вратите му, поех си дъх и влязох вътре. Първо трябваше да съобщя, че аз съм студентката от Америка и да се регистрирам. Насочих се към млада жена, облечена в костюм, с прибрана коса и лек грим. Тя ми се усмихна и ме попита:
" Добър вечер, с какво мога да ви помогна?"
" Добър вечер. Аз съм Адалия Питърсън от Калифорнийския университет в САЩ. Студент на обмен съм и говорих за последно с вас преди около две седмици. Освен това ме бяха уверили от университета ви, че някой ще ме посрещне на летището, но никой не се появи. Трябваше да хвана такси до тук." обясних ѝ аз и тя търпеливо ме изслуша.
" Много се извинявам за неудобството Ви,госпожице. Сега ще проверя как стоят нещата.." потърси нещо в компютъра си, след това ме погледна някак странно.
" Проблем ли има?" попитах аз и започнах да се тревожа
" Ами.. как да Ви кажа.. госпожице Питърсън, няма Ви включена в програмата ни. Не можах да намеря никакви данни, изпратени за вас. А и не мога да съм сигурна, че точно с вас съм говорила. Съжалявам, но не можем да  Ви приемем."
" Какво?! Как така??? Сигурно има някаква грешка. Аз съм човекът, моля проверете пак!" не можех да повярвам на това, което ми каза.
" Вече проверих два пъти. За съжаление няма грешка. Моля напуснете."
" И къде да ида?? Нощ е и не познавам града. Моля Ви, помогнете ми!" почти проплакаха аз и чувствах как ще припадна.
" Добре, успокойте се. Знам един хотел, който ще Ви свърши работа. Евтино е и ще можете да останете, докато решите какво да правите. А ние междувременно ще се свържем с университета в Калифорния отново." тя ми подаде чаша вода и извика такси. Качи ме на него и каза на шофьора къде да ме закара. Той ме погледна няколко пъти, докато пътувахме, защото плачех. Опита се да ме успокои, но точно тогава нямаше да ми помогне.
Стигнахме хотела, платих му и слязох. Пресякох улицата и се насочих към вратата на сградата, когато групичка от около 5,6 момчета ме нападна. Заплашиха ме с нож, един от тях ме държеше, а другите претърсиха целия ми багаж! Ограбиха ме насред улицата, щяха да ме убият и никой не забеляза. Взеха парите ми, документите, паспорта.. всичко. Оставиха ми само дрехите. Този, който ме държеше остави драскотина на врата ми и избягаха. Не спирах да плача и да викам за помощ. Бях свършена! Не знаех какво да правя. Бях сама на улицата, не познавах никого, нямах пари и документи. Беше въпрос на време да свърша в някоя тъмна уличка или да ме направят проститутка. Тъкмо обмислях да се хвърля пред идващия автобус, когато две силни ръце ме вдигнаха от земята. Уплаших се и изпищях. " ДА НЕ СИ МЕ ПИПНАЛ!!! ПОМОООЩ!!!" крещях с цяло гърло, но той запуши устата ми.
" Не викай, глупачке! Опитвам се да ти помогна!" дръпна ме настрани под една лампа, за да можем да се видим по-добре. Трябва да кажа, че това момче си го биваше!
" Кой си ти, по дяволите?"
" Парк Джимин. И на мен ми е приятно, грубиянке!"