Спасителят [Завършена]

Погребението

През целия път към Америка си мислех как ще реагирам, когато ги видя бледи и студени. Дали щях да издържа? Или щях да се срина с писъци? Та те бяха моето семейство-майка и брат ми бяха всичко за мен. Веднага си спомних последния път, в който ги видях. Изпращаха ме, мятайки след мен и усмихвайки се. Не осъзнавах, че ми е за последно. Мислех си, че можех да прекарвам повече време с Кай, да се карам по-малко с мама..
"Адалия? Хапни нещо." побутна ме Джимин и погледна храната пред мен-в самолета ни дадоха вечеря.
"Не съм гладна." отвърнах аз с половин уста
"Знам, че не ти е до храна, но трябва. Не си яла от часове. Нужна ти е сила." настоя той и започна да ме храни. Бавно отварях уста и дъвчех храната, а той ме изчакваше търпеливо. След като приключих с вечерята се облегнах на рамото му и се унесох. Поспала съм доста, Джимин ме събуди малко преди да кацнем. Чичо ни чакаше на летището. За първи път откакто се помня се затичах към него и го прегърнах. Не сдържах сълзите си, нито той неговите. Отделих се от него, той се здрависа с Джимин и се качихме в колата. Потеглихме към вкъщи и сърцето ми биеше лудо. Знаех, че не съм готова за това... никога нямаше да бъда. Човек не може да бъде подготвен да загуби семейството си. Винаги щеше да има нужда от него. Цялата треперех. Джимин хвана ръцете ми и ги скри в своите. Погледна ме топло и съчувствено, придърпвайки ме към себе си.
"Няма да се отделя от теб и за секунда, не се притеснявай." прошепна той, а аз само кимнах. Нямах сили да говоря.
Вече бяхме пред вратата. Чичо отвори и ни пусна да минем първи. Прибирах се вкъщи за първи път от почти година и вместо да заваря мама и Кай на вратата, нетърпеливи да ме прегърнат, аз намерих двайсетина човека, облечени целите в черно насядали на дивана и столовете в кухнята. Когато ме видяха, скочиха и един след друг изказаха съболезнованията си. Повечето бяха роднини и приятели, но имаше и хора, които не познавах.
"К-къде са те?" попитах чичо.
"В залата са. Като приключим тук ще идем там за службата и след това на гробищата." обясни той и ми подаде кърпичка.
"Значи чак тогава ще ги видя."
"Да. Хайде да седнем при другите." предложи чичо и се настанихме до леля ми и братовчедка ми. Прегърнаха ме и започнаха да ми говорят неща, които дори не достигаха до съзнанието ми. Джимин седна до чичо и някакъв негов познат. Шушукаха си нещо, но не им обърнах много внимание.

"Адалия, миличка.. време е да тръгваме." каза леля и ми подаде ръка, за да стана. Събрахме се всички по колите и потеглихме.
"Как стана това?" обадих се аз и всички, които бяха в колата ме погледнаха, после и едни други, чудейки се кой да ми отговори.
"А-ами... обадиха ни се от болницата и ни казаха, че не са успели да ги спасят, имали множество тежки наранявания и начупени кости. От полицията пък съобщиха, че двете превозни средства се сблъскали на опасен завой. Майка ти и Кай се прибирали от малка екзкурзия, заедно с други туристи." каза леля, държейки ръката ми. Докато ми разказваше стисках нейната все по-силно.
Сякаш пътувахме цяла вечност, докато най-после не стигнахме до мястото. Когато излязохме от колата заваля силен дъжд и бързо се придвижихме навътре. Когато видях мама и брат ми да лежат безжизнени в ковчезите, просто се вледених. Изведнъж както плачех сълзите ми пресъхнаха. Не можех и да мръдна от мястото си.
"Адалия, ела. Не искаш ли да се сбогуваш с тях?" попита чичо, но Джимин му направи знак да изчака и дойде до мен.
"Адалия... ще издържиш ли? Искаш ли да излезеш на въздух?"
"Н-не, ще се справя. И-искам да отида до тях. Но, моля те, не ме пускай."
"Няма да те пусна. Хайде." той ме подхвана с едната си ръка, а с другата държеше ръката ми и бавно се приближавахме към мама. С трепереща ръка я докоснах, казвайки ѝ колко много я обичам и че съжалявам, че не бях до нея, макар и да знаех, че не може да ме чуе. Постоях известно време, наведох се да я целуна и с помоща на Джимин се преместих към Кай. 15 годишно здраво и красиво дете... отиде си в зората на живота си.

Продължаваше да вали и всички, стоящи на гробищата бяхме мокри, но сякаш не усещахме студа, нито капките дъжд. Всички хвърлиха по малко пръст и цветя, отново изказаха съболезнованоята си и лека полека си тръгнаха. Останахме само аз, Джимин и чичо ми. Гледахме към току-що заринатия гроб и мълчахме. Докато си мислех колко е несправедливо, че те са под пръстта, а аз останах жива, чух стъпки на приближаващ човек. Обърнах се и видях човека, който най-малко имаше право да бъде там.
"Какво правиш тук? Как смееш да идваш?!" изкрещях аз в лицето му, гледайки как се стичат сълзите.