Veiled Girl ( Louis Tomlinson BG Fanfiction)

3. Победата е сладка.

За първи път се чувствах в безопасност, дори и да не познавах тези две момчета. Имах някакво вътрешно усещане, че нищо няма да ми направят, че ще ме защитават. Като изключим шибаната болка в корема се чувствах свободна. Свободата е нещо прекрасно, мога да правя каквото си искам, без да ме е страх, че в следващия момент, някой ще ми набие. Оставих мислите си настрана и се загледах в мача. Краката ми все още стояха в скута на Луи, като гледам не му пречеха. Меси е зад топката, това е шанса, няма как да не вкара. Той е до вратата и стреля.
- Голлл, голл. – започнах да подскачам, но забравих едно подробност, че корема ми не беше в добро състояние. Остра болка ме прониза и аз се свих на две на пода. Болката беше ужасна, все едно човъркаха с нещо в мен.
- Боже, момиче, толкова си твърдоглава. Казах ти да не правиш резки движения, раната ще се отвори. – въобще не се заслушвах в думите му, гледах право напред, не бях си избрала напразно тази посока. Знам, че съм малко луда, не малко, но трябваше да догледам мача. Продължавах да гледам в телевизора и да следя резултата. – Не, не мога да се разправям, Роза ти си напълно луда. Как може при такава болка, ти да продължаваш да гледаш мача? – изгледа ме кръвнишки Лиам, а Луи стоеше отстрани и се смееше. Болката взе да отминава, явно футбола помага, или причината беше Луи, който беше поставил ръката си на корема ми. Какво ми става по дяволите, та аз го познавам от един ден, даже няма и толкова, а мисля само за него?
- Стига приятел, не се е отворила раната и. – каза Луи и ми помогна да се изправя, като не отделяше ръката си от корема ми.
- Да ви имам и спокойствието. – ядосаният Лиам се насочи към канапето си.
-Добре ли си? – отново този въпрос, мразя го.
- Моля те, спри да го задаваш този въпрос. – сложи ме на дивана, като намести възглавниците, така, че да не ме убиват. Седна плътно до мен, което не беше в моя полза. Токът, който преминаваше по тялото ми, когато само мръднеше пръста си, не беше на добре. Усещах всяко негово леко движение. Нещо в него ме привличаше, караше ме да му се доверявам, да не ме  е страх от него ,да се чувствам в безопасност. Положих главата си на рамото му и се отпуснах. И малката болка, която имах, изчезна. Продължих да си гледам мача, като от време на време поглеждах Луи.
   Гледна точка на Луи:
Когато я видях да пада на земята, нещо в мен се пречупи, но сигурно е, защото мразя да гледам хората да страдат. Гледах отстрани, как Лиам и помага, когато се уверих, че е по-добре отидох да нея и поставих ръката си на корема и. Тя ми погледна право в очите, все едно ми казваше нещо, но без да излезе нищо от устните и. Тези устни, които те карат да ги захапеш. Отърсих се от мислите си и и помогнах да се изправи, като внимавах да не я нараня.
- Добре ли си? – този въпрос напоследък го задавам много често.
- Моля те, спри да го задаваш този въпрос.  – това момиче винаги имаше отговор за всичко. Сложих я на дивана, като седнах доста близко до нея. По едно време тя облегна главата си на мен. Нямах нищо против, даже се чувствах много комфортно.
Гледна точка на Розалин:
  Мачът почти свършваше и се знаеше, кой е победителят. Обичам аз да съм победителя, макар, че от няколко години не ми се отдава тази възможност. Всъщност като се замисля, бях забравила какво е чувството да си прав и да имаш право на избор, да можеш да изразяваш мнението си.
- Победата е сладка, момчета. – казах им и ги целунах по бузата.
- Какъв да е сладоледа, милейди? – попита ме Луи. Като се замисля през целият си безмислен живот, бях яла само три пъти сладолед и нямам любим.
- Не знам. – отговорих честно.
- Как така? Тогава ние ще ти изберем. – не скри учудата си Лиам, след като му казах, че нямам любим.
- Но, няма да е днес, защото е много късно. – каза Луи и ми помогна да стана. – Пък и Роза не е в добро състояние.
Изпрати ме до стаята, като по пътя не ме пусна. Това негово държание ми харесваше, хубаво е да има човек, който да се грижи за теб. Легнах внимателно в леглото, точно преди да се завия той ме целуна по челото. Този малък жест, за него може и да не значеше нищо, но за мен беше проява на интимност. Стига толкова мисли за тази вечер, защото това никак не помагаше на главата ми, която работеше на пълни обороти. Завих се и потънах в страната на сънищата.
  Устата ми беше пресъхнала и колкото и да не ми се ставаше. Защо винаги като сънувам хубави сънище, трябваше нещо да го прекъсне. Досега не се бях събуждала за такова нещо. Станах от леглото и се запътих към и аз не знаех към къде, тъй като не знаех къде се намира кухнята. Стаята, в която гледахме мача, светеше, точно преди да вляза в стаята, думите, които чух ме закопаха на място.
- Не я харесвам, Лиам, стига си го повтарял.