Veiled Girl ( Louis Tomlinson BG Fanfiction)

6. Страхът

Добре, в момента се намирах в много странна ситуация. Всъщност като се замисля целият ми ден мина странно, макар още да не е свършил. Но да се върнем на това, че бях прегърната и от двете страни, даже не знам как не ме смачкаха, само защото някакво момче ми подсвирна. Момчетата са големи деца, оставаше само Лиам да ме прегърне отпред и щях да се почувствам като в капан. Макар, че вече бях попадала в такава ситуация, която промени и без това шибания ми живот. Тогава двама мъже ме бях наели за една вечер, беше отвратително.
- Махни си ръцете от нея. – проговори пръв Луи, явно вече им е омръзнало да се гледат ядосано. Какво трябваше да правя в такава ситуация, стояща между две момчета, по средата на парка. Не можех и да мръдна и двамата ме стискаха здраво, Луи беше преплел пръстите ни, което беше странно, тъй като той сам каза, че не ме харесва, Хари пък от друга страна беше преметнал ръката си през раменете ми. За капак на всичко, няколко човека се бяха спрели да гледат шоуто, а на мен ми идеше да потъна в земята от срам.  Лиам стоеше отстрани и се смееше на ситуацията.
- И защо да го правя? – попита Хари, като ме придърпа по- близо към него, но разбира се Луи не му остана длъжен като сложи другата си ръка на кръста ми.
- Извинявам се, че ви прекъсвам, но аз не съм предмет, за който да спорите. Пуснете ме веднага, ако не искате по един шамар зад врата. – казах им ядосано, но те не ми обърнаха внимание, явно е влязло през едното им ухо и е излязло през другото.
- Момчета ставате смешни, като децата сте. Хайде оставете момичето. – Лим явно, най-после реши да се включи, но тъпите му приятели пак не обърнаха внимание на казаното. Не е като да кажеш, че някой от тях ми е гадже, че да ревнува.
  Започнах да се дърпам, но те ме стискаха здраво, но не забелязваха, че ми причиняват болка така. Луи стисна по-здраво кръста ми и пръстите му достигнаха раната на корема ми. Нова вълна на болка премина през тялото ми и аз без да се усетя изписках. Това явно им привлече вниманието, защото и двамата ме пуснаха като опарени.
- Много сте зрели, няма що. – бутнах ги и двамата и отидох при Лиам.
- Добре ли си? – попита ме той, като ме огледа, да не би да има кръв.
- Добре съм, но придай на глупавите си приятели да не ме доближават повече или поне в близкия един час. – Луи и Хари ме изгледаха виновна и като децата се извиниха заедно.
  След 15 минути всичко беше по старому, всеки говореше, даже се надвиквахме. Радвам се, че ги срещнах тези момчета, но всичко беше твърде хубаво, за да е истина. Имах някакво вътрешно чувство, че нещо ще се случи, но все пак се наслаждавах на времето.
И най-лошото се случи. Защо когато си мисля за нещо, то се случва? Пред мен стоеше един от двамата най-противни хора на земята, а аз стоях като вцепенена и не знаех какво да правя? Хората имат най-различни страхове, но не вярвам да има някой като моя, но все пак аз съм си луда по природа. Цялата започнах да треперя, капчици пот избиваха по челото ми, имах чувството, че всеки момент ще падна.
- Рози. – пръв Луи забеляза отсъствието ми, той се спря и се върна при мен , но аз въобще не обръщах внимание на него. Гледах право напред, където стоеше Зейн с приятелите си и се усмихваше самодоволно.
- Луи, не искам да се връщам на онова място, Луи, Луи, моля те спаси ме. – не се бях усетила кога съм започнала да викам. Луи стоеше като одарен и не знаеше какво ми става.
- Спокойно, милата ми.  – Хари явно забеляза Зейн и ме придърпа в прегръдките си, но аз не спирах да треперя. Даже не можех и да тръгна да бягам. Зейн все повече наближаваше , а Лиам и Луи не знаеха какво става.
- Луи, заведи я по-най бързия начин на безопасно място, Лиам надявам се, че все още си добър в бойните изкуства, имаме задници за ритане. – каза му Хари и започнаха да се бият.
  Гледна точка на Луи:
Какво ставаше тук по дяволите? Розалин беше пребледняла и трепереше цялата. Беше се загледала на някъде и не отделяше поглед от там. Какво и ставаше на това момиче?
- Рози. – започнах да и говоря, но тя явно не ме чуваше, все едно беше някъде другаде. Имах чувството, че всеки момент ще падне.
-  Луи, не искам да се връщам на онова място, Луи, Луи, моля те спаси ме. – като я чух да вика и да се тресе още повече, нещо в мен се преобърна, тя изглеждаше толкова силна, а сега изглежда като малко момиченце, което е оставено само в тъмното. Кое е това място? Определено после ми дължеше обяснение.  Точно щях да тръгна да я прегръщам и да я успокоя, когато Хари я прегърна. Но защо така се ядосвах, та тя не ми е никаква, но сега не са важни моите чувства, а състоянието на Роза.
  След като Хари ми каза да я закара на безопасно място, аз веднага тръгнах да бягам, но Роза все още стоеше и гледаше.
- Хайде, Рози. Ще те спася мила. – казах и нежно и преплетох пръстите ни. Боя беше започнал и аз видях как едно момче тръгва след нас, можех да го победя, но имах чувството, че ако остана момичето ми, тя ще се разпадне. Роза явно осъзна ситуацията и тръгна да бяга с мен.
Гледна точка на Розалин:
  Вече беше започнало да се стъмнява, а ние с Луи бягахме по улиците на Донкастър. Не знам от къде намерих сили да тръгна да бягам, дали беше от това, че не искам да се връщам там, или защото Луи ме беше нарекъл мила. Точно си мислих, че сме избягали, когато някой ме блъсна в тъмната уличка.
- А сега на къде? – познавах този глас много добре.