Veiled Girl ( Louis Tomlinson BG Fanfiction)

5. Изгубеният приятел.

Да чувстваш вятъра, който развява косите ти, беше приятно. Но предпочитам да чувствам свободата си на земята, а не на мотор, който се движи с висока скорост. Бях стиснала доста здраво Лиам, да се надяваме, че няма да го удуша.
- Не очаквах, че си такава страхливка. Наслаждавай се. Хайде, момиче, пусни си ръцете. -  няма проблем, ако иска направо да скоча от мотора.
- Не, ще падна. Все още ми е мил живота. – казах и го стиснах по-здраво, усетих вибрациите от смеха му.
- Ако не ме пуснеш, ще се задуша, ще пусна мотора и пак ще се озовеш на земята. – много филми гледа.
- Добре де, аз съм смело момиче. – даже не знаеш какво съм преживяла, казах си наум.
  И май това беше едно от правилните ми решения, пуснах си ръцете, но реших да направя нещо по-откачено, увих краката си около кръста му, като за малко да не изхвърча от мотора.
- Ти си луда. Внимавай. – тонът му беше сериозен, за малко да му повярвам, ако не се беше разхилил след 5 секунди.
  Затворих си очите и започнах да викам и да ръкомахам, за малко да ударя Лиам в главата. Чувствах се като птица, свободна, безтегловна, следващата ми задача е да си купя мотор. Наслаждавах се на вятъра, колкото и да ми разрошваше косата, но за съжаление мотора спря. Когато си отворих очите видях, че се намираме в парка, започнах да се оглеждан, знам че съм параноична, но не искам пак да се връщам на онова  място.
- Там ли ще стоиш? – попита ме, като ми подаде ръката си, за да мога да сляза.
  Хванах ръката му и се придвижихме към същинската част на парка, където беше пълно с малки деца, които не спираха да викат. Но очите им светеха, щастието им си личеше от далеч, майките стояха до тях и наблюдаваха всяко тяхно действие. Тази мисъл ме натъжи, гадно е да нямаш близки ,с които да споделяш, да те пазят.
- Добре ли си? – приятеля ми ме изкара от мислите ми, извърнах поглед и му кимнах в знак на съгласие.- Тогава да отиваме за наградата.
  Уессс сладолед, тръгнахме към количката със сладолед. Човекът, който продаваше, се усмихваше дружелюбно.
- Здравейте, младежи. – поздрави ни той.
- Здравейте, аз искам ванилов. Роз, какъв…?
- Шоколадов. – дори не изчаках да ми зададе въпроса, много ми се ядеше сладолед.
Дадоха ни сладоледите и аз започнах да си подскачам и да си пея.
- Голямо си дете. Но това е хубаво. – като не можах да изживея детството си както трябва, сега ще го изживея. – Дай да изчакаме тука, приятелите ми. – приятели, множествено число. Браво, Розалин, много си умна, обади се вътрешното ми аз. Стига с този страх, живеем в голям град, не може всички да са познати на Доминик.
  Изчакахме може би около 2 минути, когато видях две момчета да приближават. Едното го познах веднага, къде бих могла да сбъркам тези сини очи и тази походка, все едно управлява целия свят. Другото момче ми беше много познато, но от къде?
- Рори.
- Харибо. – казахме двамата. Още преди да се замисля се затичах към него, но за съжаление си изпуснах сладоледа.  Той ме чакаше с отворени обятия, скочих и го прегърнах, а той ни завъртя. Как е възможно да е тук, че и да е приятел на момчетата? Дали това е случайност не знам, но засега ще се наслаждавам на присъствието му. Пусна ме на земята, но не за дълго, защото се качих на гърба му, а Луи стоеше отстрани и гледаше като ударен с мокър парцал.
- Какво става тук, по дяволите? – попита ядосано, Лу. Беше много сладък като се ядосва, стига си мислила за него, трябва да си му ядосана.
- Стари приятели. – каза Хаз и ми намигна. Не може да се каже точно приятели. Хари беше един от първите ми клиенти, тогава бях едно подплашено момиче и той беше единствения, който не ме използва, вместо това си говорихме цяла вечер. След това, той ме наемаше за повече време, не може да се каже, че е беден, а Доминик го интересуват само парите. Не само в приказките беше добър, да не говорим за уменията му в леглото. Нашите отношения са много странни, може да се каже, че сме като брат и сестра, но в същото време секса беше незабравим. Но тогава той замина и единствения ми приятел си отиде.
- Роза, Земята вика Роза. – Лиам размахваше ръката си пред лицето ми. Той не изглеждаше нито притеснен, нито ядосан.
- Да, да добре съм, но Хаз дължиш ми сладолед . – казах му строго, но малко след това се засмях. Поведението на Луи не беше никак дружелюбно, гледаше все едно ще ни убие и двамата, нали не ме харесва, защо гледа така.
- Нека позная като си и дал сладоледа е започнала да подскача като малко дете. – каза Хари и ме пусна на земята, за да ми вземе сладолед.
- Явно от отдавна се познавате. – каза Луи, като ме изгледа на кръв, странен човек.
- Не много отдавна. – отговорих му и започнах да ближа сладоледа си.
- Явно не си забравила как се работи с езика. – прошепна ми, което ме накара да се задавя, а Хари не спря да се смее.
- Нормалните хора биха ме чукнали по гърба,  а ти ще ме оставиш да умра. – изплезих му се.
- Бих те чукнал някъде другаде. – отговори ми Хари.
- Стига вече, ако искате да правете нещо, вземете си стая. Хората не искат да гледат как ще се изчукате с поглед? – каза ядосано Лу.
- Спокойно, Лу.
  Тръгнахме да се разкарваме из парка, като си разказвахме различни смешни случки, но разбира се не им разкрих нищо за двете години, в които бях подчинена. Хари явно разбра намека ми и той не каза нищо, което не беше добре за Луи, който през цялото време се мусеше и правеше физиономии. Минавахме през група младежи, едното от тях ме загледа и ми подсвирна, и тогава усетих как от двата края ме прегърнаха.