Veiled Girl ( Louis Tomlinson BG Fanfiction)

1. Бягството

Будилникът ми започна да звънни, какъв дразнещ звук само, може да ти причини главоболие рано сутрин. Отворих леко очите си, колкото да свикна със светлината, която беше влязла през малкия процеп. Седнах в леглото и се загледах в стената пред мен, тази шибана стая, моя ад. Да не бях си помисляла, че живота не може да бъде по-лош, явно той не беше на моето мнение. В продължение на две години, всяка сутрин се самосъжалявам, омръзна ми от всичко, но какво мога да направя. Пробвах се да се изправя, но цялото тяло ме болеше, добре че бях свикнала на болката. Изправих се и се запътих към така наречената ми баня. Погледнах се в огледалото, приличах на зомби, косата ми стърчеше във всички възможни посоки. Имах големи кръгове под очите, целият ми врат беше в синини, а да не говорим за тялото. Измих се набързо и започнах да се обличам. Днес беше петък, щастие за всички ученици, но не и за мен. През следващите два дни, щеше отново д бъде смазано моето достойнство, щях да бъда наранявана по-възможно най-извратениете начини.

- О, малката госпожица се е събудила. - не се учудих, че не почука, в тази къща няма такова правило. Само този глупак ми липсваше. Най- добрият приятел на така нареченият ми шеф. Мразя ги всички, но най-вече мразя себе си, че съм толкова наивна и глупава. - Днес ще си само моя, красавице. - започна да се приближава. Знаех какво следва и се пробвах да се отдалеча на по-далечно място, но в тази кутийка, в която живеех нямаше накъде да ида. Опрях се в стената и затворих очи само за миг. Какво начало на деня само, но поне имах възможност да изпълня плана си. Боже, нека този път, бъди с мен. Отворих очите си и го видях как ме гледаше, все едно съм вечерята му. Трябваше да задействам план си, но и се притеснявах много, дори най-малката грешка щеше да ми коства живота.

- Здравей, хубавецо. - той ме погледна учуден, нормално никога до сега не съм позволявала нещата да се развият доброволно.

- Явно си се събудила в добро настроение. - заигра се с косата ми и започна да целува врата ми. - Колко сладко миришеш. - сложи ръцете си под дупето ми и ме повдигна. Още малко потрай, Розалин. Зейн ме положи на леглото. Ако не бях в такова положение, може би щях да се влюбя в него, той беше перфектното момче, с лице като на модел, но нещата, които ми беше причинил, не можех да забравя. Започна да целува всяка част от тялото ми. Аз се местех леко към края на леглото, където стоеше моето спасение. Той беше толкова заинтересован от тялото ми, че не забелязваше какво се случваше. Пръстите ми едвам едвам докосваха спринцовката, най-после я хванах. Започнах да го целувам, свободната ми ръка се придвижи към члена му, започна да го стискам леко, Зейн затвори очите си и се наслаждаваше на действията ми, възползвах се от това и забих иглата във врата му. След няма и няколко секунди, той се строполи на мястото до мен. Боже, не мога да повярвам, плана ми подейства, но да не се радвам толкова много. Изкарах от гардероба си, дълго, широко, спортно долнище и широка черна блуза, взех шала ми и се забулих с него. Сега идваше трудната задача, охраната пред къщата. Слизах внимателно по стълбите и се молих никой да не ме чуе. Държах ножа, който бях взела от кухнята и го стисках здраво. Погледнах и видях охранителя да стои пред вратата, отворих я леко и се засилих към него. Прободох го с ножа, но той беше много по-силен от мен и ме повали на земята. Мислех си, че това ще е края, но нещо ми вдъхна надежда, дали беше слънцето навън, или просто вече беше времето да се спася. Продължих да замахвам с ножа, но той ми изви ръката, като ме одра по корема, болката беше ужасна. Сега какво щях да правя, изскочих назад и се отдалечих малко, но той тръгна след мен, мисли, мисли. Най-после ми дойде в главата шантавата идея, да се пробвам да го застрелям със собственото му оръжие. Сега или никога, затичах се с последните си сили, извадих пистолета му от кобура и го насочих към него. Той веднага се спря, не вярвам, че го беше страх от мен, но може би преценяваше ситуацията. Пак тръгна към мен, за части от секундата натиснах спусъка и го видях как пада пред мен. Боже, какво направих, но преди да осъзная какво се случи току що се затичах.

Ами сега накъде, досега не съм излизала навън, къщата не беше много далече от града, затова се затичах. Слънцето светеше с цялата си сила, което не ми помагаше особено. Не знам колко тичах, но вече не си чувствах краката. Забулих се с шала си и продължих, как можеше да няма нито един човек. Спрях и продължих с ходене, не можех вече да се държа на краката си. Почнах да се отчайвам, когато видях някакво момче пред мен. Той ме погледа странно, но все пак се затича към мен.

- Помогни ми. - това бяха последните думи, които казах преди да падна в обятията на непознатия.