The Painful Love

Какво стана после

В този момент исках да се гръмна. Продължавах да вървя напред и жестоко се надявах да ми се случи нещо гадно. Очаквах нещо, което да ме убие или поне да ми причини силна болка. Исках нож, за да се режа, мечтаех да отида и да легна на релсите на някой влак, за да ме прегази. Сърцето ми беше разбито и не исках да живея повече този живот. 

Знаех обаче, че нито едно от тези неща нямаше да ми помогне в тази ситуация. Колкото и да не ми се искаше, трябваше да продължа, макар и да бях напълно отчаяна, че никога няма да бъда с Изабела. Тя беше всичко за мен. Всеки ден ходех на училище, но бях щастлива, защото щях да я видя. Тя беше най-голямата радост в живота ми. А в този ден бях разбрала, че никога нямаше да бъдем заедно. Ако трябва да съм честна, още от самото начало имах някакви опасения, че нещо подобно може да се случи, но силно се надявах това да е само от моят негативизъм. И докато повечето още бяха в стаята и се смееха, аз бях на двора и исках да заплача.

Вървях, вървях, без никаква идея накъде. Не можех да се прибера вкъщи, защото щях да загазя. А това щеше да се случи където и да бях отишла, така че на практика нямах особен избор. Трябваше да остана още няколко часа в училище. В най-ужасното място, което можех да си представя. Но наистина ми се искаше да се махна. От всичко и всички. Исках да остана сама и да обмисля нещата, защото вече не ме удържаше. Не ми пукаше за никакви наказания или отсъствия, които можеха да ми пишат. Защото това беше нищо на фона на моята болка.

Освен тъгата, в мен имаше и малко гняв, който твърдо ме поведе към входа на училището. И тогава се спрях - там беше и директорът. Ако си тръгнех сега, никога нямаше да се върна отново. Затова с нежелание тръгнах в обратната посока, хвърлих си раницата без да ми пука и седнах на една пейка. Нямаше да мръдна оттам. 

В този горещ ден, в който всички бяха по тениски и въпреки това умираха от жега, аз все още стоях с якето си и дори си дръпнах качулката толкова напред, че почти закриваше лицето и очите ми. След това се наведох и вперих поглед в земята. Сякаш ако не виждах хората и те нямаше да ме виждат. Глупаво беше, но донякъде помогна, защото никой не дойде да ме пита какво става или да ме заговори. Останах съвсем сама - всички останали бяха твърде заети да се забавляват.