The Painful Love

Краят

Мисля, че не е нужно да обяснявам колко скапано и депресивно беше лятото ми след това, което се случи. Нямаше ден, в който да не го мисля. И се молех поне, когато се върна в училище на 15-ти септември, да нямам чувства към Изабела повече... Защото това щеше да влоши нещата тотално!!! 

И успях да се убедя. Не я харесвах вече, постигнах вътрешен мир. И ето, че беше първият учебен ден отново. Успях да издържа тържеството без да започна да се оглеждам за нея и дори не забелязах, че я няма... Тъкмо реших, че всичко е приключило, когато класният ни дойде и каза да повикаме останалите. Когато се обърнах, видях Изабела и всичко се срина... Защото осъзнах, че я обичам толкова силно, колкото и в първия миг, в който я видях. Тя беше най-прекрасното момиче на света. Не можех да устоя на погледа ѝ... На лицето ѝ, на очите ѝ... Разтапях се като гледах усмивката ѝ и напълно забравих къде съм... Нямаше смисъл да се лъжа, ясно беше. Обичах я! Обичах я, МАМКА МУ! 

По този начин мина още една мъчителна година. Всеки ден я гледах с тъга, а тя продължаваше да ме игнорира и да се държи все едно ме няма. Бавно започвах да губя вяра в себе си. Цяла година тя не ми проговори. Единствено в края на годината, няколко пъти ме помоли за тетрадката ми, за да препише няколко плана, защото знаеше, че имам слабост към нея и няма как да ѝ откажа. Всички вече бяха забравили за станалото, а аз криех чувствата си. Дори Бруклин, която ми беше най-добрата приятелка, си нямаше и на идея колко ме болеше. Само новата ученичка, която дойде някъде към края на годината, забеляза, че нещо не е наред... И когато ме попита, просто не издържах. След всичките тези месеци, си излях цялата душа пред нея, дори ѝ прочетох някои неща от тетрадката ми.

А в тетрадката, която споменах в някоя от предните глави, бях написала тази история. От самото начало досега, бях разказала всичко. Две години по-късно, приятелката ми беше първата, която разбра за тези събития. А когато ѝ прочетох няколко страници по телефона, тя се трогна и каза, че това е едно от най-хубавите неща, които е чувала... Именно това момиче ме нави да я споделя и тук. И го направих не за слава, а за да се извиня на Изабела и да ѝ покажа, че и мен ме е боляло. Исках да ме разбере и да ми прости... Но сега знам, че това няма да се случи. 

Защото тя беше тази, която отказа да прочете и поемата, след като се престраших да ѝ я дам. И тя беше тази, която до ден днешен ме ненавижда. И не знам защо си помислих, че може да прочете цяла история... След като дори не ме изслуша, когато исках да ѝ кажа "извинявай"... 

Но в случай, че в момента четеш това... Ще ти кажа нещо... 

Ти беше моето щастие. Чувството, което усещах, когато те погледнех, огряваше душата ми по-топло от лъчите на слънцето... Но колкото и силно да те грее едно слънце, винаги можеш да изгориш ако не бъдеш внимателен. Да направиш една грешка и щастието ти да се превърне в сълзи, да се довериш на предател и новината да стигне до човека, когото харесваш най-много... Но най-вече да се влюбиш в хомофоб. 

С какво толкова те нараних? Нима фактът, че те харесвам беше толкова болезнен за теб? Все пак те разбирам и съм готова да се съдя. Готова съм да се виня и наранявам... Ще скоча и ще грабна ножа да се режа и дори да се убия ако наистина го искаш... Бях готова на всичко за теб. Знам, че ме мразиш, но поне ми кажи защо. Защо никога не ми говориш и ме избягваш по този гаден начин? С какво толкова те нараних?!Толкова много ли болеше?! И къде сгреших в това, че те харесвах?

Поемата беше само, за да ти се извиня. Ти обаче отказа да я прочетеш и каза, че не ти се занимава с глупости. Видя ли блясъка в очите ми в онзи миг, в който я скъса? Той беше от сълзи. Силни искрени сълзи, които сякаш бликваха от сърцето ми. С това, което направи, стигнах до извода, че не приемаш извинението ми. Но след година и нещо осъзнах, че не ти го искам. Защо да плача и да пиша поеми посреднощ? Защо да съсипвам здравето си, да се разкайвам и мъча? Защо да се моля на колене и да се извинявам за чувствата си на момиче, което дори не иска да чуе това?
И все пак го направих, защото те обичах. Обичах те повече от всичко. Не ме съди за това, защото аз просто следвах сърцето си. Знам, че и за теб беше тежко, но можеш да си спокойна, че това вече е минало. 

И въпреки всичко аз ще го помня. Защото ти беше първата ми истинска любов. Но също и най-болезнената...  

----------------------------------------------------

Ето до това води хомофобията. И да си гей изобщо не е лошо! Истинските чудовища не сме ние, а хомофобите. Тази история ще остане непрочетена и знам, че никой няма да я намери. Но ако някой ден някой я види, се надявам да си извади поука и да ни подкрепи.