The Painful Love

Две години по-късно

Целият седми клас почти не си проговорихме. Единствено последните няколко дни, в които принципно всички са много задружни, тя не ме избягваше и не се държеше толкова гадно... 

Но това беше. Разделихме се и раздялата щеше да бъде завинаги. Вероятно. Защото оттук насетне нямаше дори да се виждаме. Но пък и вече започваше да не ми пука. Чувствата ми изчезваха и сякаш демонът вътре в мен, започваше да се изпарява и отново да се завръщам към предишното си състояние преди да я видя. Но към края на лятото започнах да се изпълвам с носталгия. Толкова много страдах и въпреки това пети клас винаги ще бъде най-важната и незабравима година от живота ми. Иска ми се да се върна назад и още веднъж да преживея всичко това, най-вече да изпитам вълнението, защото оттогава не съм имала толкова силни чувства към никого. 

Минаха два месеца от началото на учебната година и наистина трябва да призная, че ми е трудно да се примиря с това, че нищо не може да се завърне и тези моменти ще останат само спомени. Повечето живеят в бъдещето, но аз не мога да се отърва от миналото до ден днешен, защото нищо от живота ми в момента не може да се сравни със страстта, вълнението, щастието и чувствата преди две години. Но аз не бях щастлива тогава... Поне не толкова, колкото го описвам сега. В момента обаче това ми се струва безценно. Помня с какво вълнение ходех на училище, как вечер се вълнувах когато писахме в групата на класа, само и само, защото тя беше там. Спомням си най-добрите ми приятели от училище, с които все още си общуваме, но никой от тях не знае какво ми е било. 

Често минавам покрай училището си и ми се иска да се върна там. Не може. Мислите ми обаче непрекъснато са вътре. С предишните хора и предишните спомени. Хората вече се промениха. Нямат нищо общо с преди. Имам чувството, че само аз все още не мога да зарежа миналото. Може би и не трябва.

----

Тази вечер, прибирайки се от джудо, минах за пореден път покрай сградата. Но без да мисля много. Стигнах до светофара. Светна зелено. Тръгнах напред и тогава видях нея. Казах ѝ здрасти и помахах, без да очаквам особена реакция. Тя обаче ме позна. Отвърна ми със същото, но имаше нещо различно от любезност. 

Очите ѝ грееха, а на лицето ѝ имаше усмивка. Усмихваше се точно на мен. 

---

Щом ме подмина, тръгнах да тичам. Пресякох улицата и спрях на тротоара. Бях задъхана и сърцето ми биеше силно. Не се сетих да се обърна назад да я погледна още веднъж. Но не можех да спра да мисля за това. Явно чувствата ми малко или много ще съществуват завинаги. Но едно ми дава надежда... Може би след време ще можем да започнем отначало. 

Защото не можех дори да си представя, че някога тя ще се усмихва на мен и ще се радва да се видим. Сигурно на нея също ѝ липсват старите съученици. С доста от тях все още се вижда, но друго си е да видиш познати след толкова много време. Може би дори мислим еднакво за някои неща. Но знам, че с достатъчно време грешката ми ще може да се поправи и вярвам, че някой ден, ние отново ще бъдем приятели.