The Painful Love

Животът беше безсмислен

Докато вървях към вкъщи в онзи ден, усещах само студения вятър по горящите ми бузи. Вървях и избягвах погледа на околните, а когато стигнах до входната врата, поех дълбоко въздух, избърсах сълзите си с ръкава на якето и постоях малко, колкото да спра да плача. Не биваше по никакъв начин да показвам какво се беше случило. Трябваше да сдържам емоциите си, за да не си навлека още проблеми. 

Поех въздух за последен път и пъхнах ключа в ключалката. Оказа се, че няма никой вкъщи. Поне можех да остана насаме. Оставих раницата си на пода и се погледнах в огледалото. Очите ми бяха плашещо кървясали и продължаваха да сълзят. Бях замаяна и главата ме болеше. Легнах в леглото си и избухнах в плач. Сълзите ми бяха неудържими и бликваха като водопади. Нямах си и на идея какво щях да правя отсега нататък. 

...

Наближаваше четири часът, когато нашите вече щяха да се приберат. Вече бяха минали два или три часа, в които не бях правила нищо, освен да проливам сълзи. Все още лежах и се чудех какво да правя с живота си. Тогава чух стъпки откъм стълбището. Някой се прибираше. Скочих, грабнах първата книга, която ми падна и забих поглед в страниците, за да излъжа, че все пак правя нещо. Мама се прибра, дойде при мен в стаята ми и ме попита как е минал денят ми. 

- Оу, ами... Добре. Нищо интересно не се случи днес - отвърнах без да я погледна в очите. 

Тя постоя още малко, но аз се правех на задълбочена в историята и след малко излезе. Оставих книгата и пак легнах. Загледах се в тавана на стаята си и въздъхнах тежко. Все пак обаче не можех да стоя така цял ден. Трябваше да стана...

...

Вечерта легнах, но никакъв сън не ме хващаше. Затварях очи и виждах само Изабела, която крещеше да я оставя. 

- Сериозна съм! Не искам да знам! Остави ме!!! 
Сцената, в която тя бягаше и се опитвах да спра приятелите си, които я преследваха... Всички тези ужасни неща се повтаряха отново и отново в съзнанието ми. 

0:29 часа през нощта---

Явно тази нощ нямаше да се спи. Станах, отидох до шкафа и извадих голямата си кутия с лего. Вътре беше тайната ми тетрадка. В нея буквално изливах душата си. Взех я и се зачетох... 

"26 септември - днес Изабела ме заговори след теста. Беше толкова хубаво. Сякаш животът отново има смисъл! <3"
"Днес е най-хубавият ден! Отново бях с Изабела. Чувствам се като най-щастливото момиче на света!"

- Това аз ли съм го писала? - питах се наум. 
Тези времена ми изглеждаха толкова далечни. Макар, че едно от последните няколко беше от този месец. Е, нямаше значение. И бездруго е било напразно. Безсмислени надежди, лъжливо приятелство. Между нас не се беше случило нищо. А дори и да изпитваше нещо към мен, то това би било само омраза. Искрена силна омраза.