The Painful Love

Точно преди най-големия ужас

След станалото не можех да се успокоя. Сякаш това, че сърцето ми беше разбито не беше достатъчно, а и сега се притеснявах какво щеше да се случи с Изабела. 

Когато отидох на училище на следващия ден, Ан се затича към мен. 

- Майката на Изабела си тръгна преди малко!! - изкрещя тя. - И изобщо не изглеждаше щастлива. 

- Оо, не! Ами сега?!?! - паникьосах се аз. 

- Може би трябва да я попиташ какво е станало, когато дойде. 

Притесних се и си пролича. Бързо изтичах горе в стаята и нервно зачаках Изабела да се появи. Беше ми супер гадно и не издържах вече. Продължавах да стоя до вратата разтревожена.

Очакването ми приключи, когато я видях да се задава по коридора. В този момент обаче целият ми кураж изчезна и се притесних. Върнах се при Ан, защото просто не можех да отида да говоря с това момиче. Бях твърде засрамена. Ан обаче ме изгледа по особен начин и по погледа ѝ разбрах, че не постъпвам хубаво. Затова просто събрах малко смелост и отидох при Изабела и приятелите ѝ. С облекчение разбрах, че не е станало нищо сериозно. След това се върнах при Ан. 

Определено ми олекна, когато разбрах, че всичко е наред. Но все още бях разстроена заради случката от предния ден. Минаваха дни, но въпреки това настроението ми не се оправяше и постепенно започвах да се депресирам. 

До този момент съм била пълен оптимист за почти всичко и за мен депресията беше нещо толкова далечно и непознато. Ето обаче, че за броени часове успях и аз да изпитам това ново чувство съжалявах, че още съм сред живите. Вероятно последното изречение е прозвучало доста преувеличено. Но така би изглеждало за всеки човек, който никога не е минал през това, през което минах аз в тези тежки моменти на отчаяние и тъга. 

Не беше нужно кой знае колко време и на приятелите ми, за да разберат, че нещо не е наред с мен. Открай време вече нямах излъчването на този оптимистичен и вечно засмян събеседник, с което бяха запознати всички. За няколко дни цялата светлина в мен угасна и сякаш изведнъж се превърнах в един мрачен и затворен в себе си човек. 

Именно заради това, вече не бях с всичкия си и направих eдна изключително глупава грешка - депресията ме накара да се доверя лесно на много хора и да им споделя най-мрачната си и съкровена тайна досега. Не смятах обаче, че това щеше да ми навреди по някакъв начин и нещата да станат по-зле отколкото бяха. Все пак посветени в истината бяха само Ан, Кари (с която вече се бяха сдобрили), Пати, Логан и Джейк. Накратко все хора, на които имах доверие и не мислех, че ще ме предадат. 

И донякъде цялото това разбиране и съчувствие от страна на приятелите ми ме накара да се почувствам по-добре. Болката ми почти минаваше, докато един ден не се разхождахме в парка и Кари не подметна нещо и стана дума за Пати. Не можех да повярвам какво чух - оказа се, че Пати е една от най-големите клюкарки в класа! Когато разбрах това, ми идеше да заплача, защото тя беше от първите, които бяха разбрали истината... Което значеше, че рано или късно, новината щеше да стигне и до Изабела. 

Паникьосах се, но знаех, че най-важното беше да запазя самообладание. Стараех се да се държа естествено, както по принцип правя. И това действаше - минаха две седмици, в които не се беше случило нищо. Започнах да си отдъхвам - ако Пати имаше намерение да каже на Изабела, отдавна щеше да го е направила. Но един ден забелязах, че Логан и Джейк непрекъснато се споглеждаха притеснено и си шепнеха нещо, докато гледаха към мен. 

- Логан, какво става? - попитах, защото вече не издържах.

С Джейк си размениха по един сърдит поглед. 

- Нищо, просто Джейк е предател и вчера те издаде!

Това изречение ме накара да пребледнея и започнах да заеквам. 

- К-к-как-какво?? На кого е казал...? 

Не получих отговор от нито един от двамата. Затова се приближих към тях. 

- Изабела знае ли? - прошепнах. 

- По-лошо! Казал е на ТОМ! - най-после проговори Логан, като изгледа строго Джейк. 

И това в действителност беше по-зле. Защото Том е най-големият клюкар, не в класа, а в цялото училище! И няма как нещо, достигнало до него да не се разчуе. Особено пък ако става дума за такова нещо, каквото беше тайната ми. 

Прекарах следващия час в размисли. Стигнах до извода, че във всички случаи, Изабела рано или късно щеше да разбере. Беше неизбежно. Но все пак беше по-добре да научи това от мен, отколкото от Том. 

Трябваше да събера смелост и да бъда искрена. И то възможно най-скоро, за да мога да ѝ кажа преди Том да го направи.