The Painful Love

Накратко за следващите няколко месеца

Допреди няколко години си бях с нагласата, че животът се състои главно от хубави неща. Всичко върви по мед и масло, а хората си живеят безгрижно. Когато излязат навън, слънцето грее и всички са усмихнати. Няма неприятности и проблеми и всеки е приятел с всеки. 

Такова нещо няма. А дори най-близките ни приятели могат да ни предадат в някакъв момент. Това направи и Сам. И трите си бяхме намерили нови приятели в новия клас, но нито за момент не сме забравяли и за старите си отношения. Не само това - почти всяко междучасие ходехме да се видим и с бившите си съученици. Постепенно обаче с раздялата ни и приятелството ни започна да изчезва. Вече се виждахме само с едно момиче от предния ни клас. Но след време тя се привърза много към новите си съученици и напълно забрави за нас. Спря да идва, за да се видим. А когато сме се засичали по коридора и сме ѝ казвали "здрасти", тя винаги ни е отговаряла с: 

- Не мога сега, оставете ме!
- Заета съм, чао!

Или нещо от този сорт, което беше доста грубо. На нас с Бруклин ни беше гадно. Сам обаче оставаше позитивна. Обясняваше ни, че тя просто си е намерила нови приятели и прекарва повече време с тях, но това не означава, че не държи на нас вече. Поне все още ние трите си оставахме неразделни. И както си бяхме приятели "завинаги", в един момент Сам направи същото, което направи нашата съученичка. С единствената разлика, че момичето от съседния клас продължаваше да идва при нас, макар и по-рядко, докато Сам напълно забрави за съществуването ни. Единствено ние с Бруклин не изоставихме нашите стари приятели. 

Но това не означава, че не си намерихме и нови. И двете се сближихме с доста хора от класа. На практика всички ми бяха приятели, освен Изабела. С нея просто не се получиха нещата. А тя дори не ме забелязваше и винаги говореше с всички, освен с мен. Веднъж ми стана толкова гадно, че ме игнорираше, че на минутата, в която стигнах до нас и се качих вкъщи, си хвърлих раницата, затворих се в стаята си и започнах да плача. Плаках, плаках, но нищо не ми помагаше. Защото бях единствения човек, с когото тя не общуваше... А аз толкова много я обичах. 

Дълго време лежах със сълзи в очите и се чудех какво съм сгрешила. 

- Нима съм толкова лош човек? - питах се. 

Не можех да си отговоря. На всичкото отгоре, в последно време бяха започнали да се носят слухове, че тя харесва Нейт, едно момче от нашия клас. Естествено си спомних и за това и ми стана още по-гадно. В този ден не можах и да уча. Нямаше как да се съсредоточа върху нищо от толкова размисли. След като видях, че няма полза от усилията ми да мисля за нещо друго, спрях и да се опитвам. Примирих се с факта, че няма да свърша нищо полезно и отидох да играя на плейстейшъна ми. И бездруго беше петък. Имах още два дни да си напиша домашните... Ако успеех да се успокоя дотогава. 

Следващите дни се чувствах малко по-добре. Съсредоточих се върху комикса, който рисувах от доста време насам. Защото едно от нещата, които ми действат добре е да измислям истории. Сегашната беше за Силвър - любимият ми герой от Соник. Той е таралеж, които има невероятни умения - може да удря ток, да се телепортира и да мести предметите край него без дори да ги докосва. Във връзка с това бях чела някаква история, че са открили човек, който може да прави същите неща. Не бях сигурна, че това е истина, но все пак казах на приятелите си за историята. 

- Хмм, кой ли може да е? - зачудиха се те. 

Просто на шега почнахме да си правим предположения кой от класа може да се окаже "Силвър". Открай време си търсех оправдание да заговоря Изабела, затова разказах историята и на нея. Това беше най-дългият разговор, който бяхме водили досега. Беше прекрасно... Но сгреших ужасно като не се спрях и наговорих още куп глупости, просто защото исках най-после да ме забележи. Сега съм сигурна, че ме смята за луда. 

Дълго, ама наистина дълго се чудех как може да съм толкова тъпа. Следващите седмици почнаха нещо да си шушукат за Изабела, за някаква нейна тайна. Много исках да разбера за какво става дума, но никой не ми казваше. Затова просто чаках и чаках. Имах наистина лошо предчувствие.

И ето, че един ден разбрах за какво е ставало дума - слуховете за Нейт са се оказали верни - тя наистина го е харесвала. В началото не исках да повярвам, но когато и тя го потвърди, ми идеше да заплача. Стана ми много гадно, разстроих се повече от всякога. Имаше 15 минути до следващия час, но понеже беше физическо, това беше идеалната ми възможност да избягам. Взех си якето, макар, че навън беше ужасна жега и бързо слязох по стълбите. Сложих си качулката и почнах да вървя, без никаква идея накъде. Бях ядосана, тъжна и с разбито сърце. И колкото и да страдах, че Изабела дори не ме забелязваше, това, което научих в този ден, ме довърши напълно.