The Painful Love

Най-фаталната грешка

Не знам колко време съм стояла по този начин, защото дори не посмях да погледна към часовника си. Опитвах се да игнорирам всичко, което става край мен и просто гледах в земята замислена. Чувах само как съучениците ми се смеят и крещят радостно. По едно време и някакви хора се скараха, ама ми беше все едно кои са, понеже все още не смеех да вдигна поглед. Вероятно щях да видя Изабела и Нейт, които сигурно вече бяха гаджета. Но когато разправиите продължиха повече отколкото траят обикновено, любопитството ми надделя. Съвсем леко повдигнах глава, но не достатъчно, че някой да може да види сълзите ми.

За моя голяма изненада това бяха Ан и Кари, две момичета от нашия клас, които винаги са били неразделни приятелки. А сега си крещяха като стари врагове. Не разбрах много какво е станало, защото бях пропуснала съществената част от разговора. Видях само как Кари крещеше, а Ан ѝ извика нещо в отговор. След което Кари ѝ каза:

- Добре, хубаво, Ан! Остави ме!

И си тръгна. Видях как очите на Ан се напълниха със сълзи, докато гледаше приятелката си да се отдалечава. После също като мен тръгна разстроена и седна на една пейка до футболното игрище. Осъзнах, че сигурно се чувства много гадно - освен Кари, тя си нямаше никого. Стоях и гледах със съжаление как тя седеше и се мъчеше да не заплаче. Но не можех да стоя и да наблюдавам това дълго, затова скоро избърсах сълзите си доколкото беше възможно и се запътих към нея.

- Ан, добре ли си? - попитах я.

- Да, добре съм. Просто гледам как играят футбол. - отговори тя.

- Всъщност... Видях какво стана с Кари. Защо се скарахте?

В следващия половин час, седяхме отстрани на игрището и тя ми обясни за какво са се скарали, после ми разказа и още защо е тъжна. В началото се правеше, че всичко е наред, но постепенно се отпусна. А аз сякаш за миг забравих всичко, докато я слушах. Докато разказваше, аз я гледах със съчувствие и ми беше жал толкова много, че оставих своите проблеми на заден план. Когато приключи с историята си, Ан се почувства доста облекчена. Отчасти успях да я утеша и когато най-после видях усмивката да се завръща на лицето ѝ, сякаш и аз вече бях добре. 

- Благодаря ти много... - каза тя накрая.

- Няма защо, Ан. Можеш да разчиташ на мен. Но ако нещо не е наред отново, винаги можеш да ми се довериш.