The Painful Love

Глава 3 - Следващите дни...

Въпреки изморителната седмица, това беше първият уикенд от доста време насам, който наистина исках да свърши. 

И когато най-после беше понеделник, нямах търпение да отида на училище. Много се разстроих обаче, когато открих, че момичето отсъства. А денят сякаш беше безкраен. Бруклин и Сам вече започваха да се тревожат за мен, защото по принцип съм в такова лошо настроение много рядко и то само, ако е станало нещо фатално. Но за мен отсъствието ѝ влизаше в тази категория. 

- Добре съм, спокойно. - не спирах да ги убеждавам. 

Но те усещаха, че нещо не е както трябва. Не можеха обаче да разберат какво. 

Настронието ми не се оправяше и нямаше да се оправи, докато тя не се върнеше. Сякаш с изчезването си, беше взела и цялото щастие в мен. Не можех да бъда щастлива. Не исках нищо. Мечтаех си само да се върне. А тя липсваше няколко дни. Те бяха най-мрачните през живота ми. Приятелите ми все повече се притесняваха какво ми има. Накрая реших да им кажа. Давах си сметка, че това е много странно, а и ,че всъщност харесвах момиче... От друга страна, познавах Бруклин и Сам от години и можех да им се доверя дори за такова нещо. Притеснявах се как ще реагират, но го приеха добре. Малко ми олекна, но въпреки това все още бях тъжна. 

Дори, когато момичето се върна след няколко дни, не се чувствах кой знае колко по-добре. Страхувах се да се запозная с него и не можех да го направя, понеже бях твърде стеснителна. И тъй като го харесвах, бях поне три или четири пъти по-срамежлива, отколкото бях по принцип. Което направи положението дори още по-сложно. В същото време Бруклин и Сам станаха приятелки с него. Това допълнително ме разстрои. Защо не можех и аз да се запознавам толкова лесно?

През следващите дни непрекъснато се опитвах да го заговоря. Вече поне нямаше нужда да се запознаваме, защото бяха минали около 2 седмици и всички си знаехме имената. Най-после разбрах и нейното - казваше се Изабела. А тя знаеше моето. И въпреки това се притеснявах. Бях уверена, в себе си, но всеки път, когато съм смятала да ѝ кажа нещо, съм се отказвала и съм бягала. Веднъж си говорихме за кратко, но нямаше втори такъв път. Един ден обаче просто отидох при нея и преди да съм се изплашила отново, казах едно "здрасти". Тя се обърна, усмихна ми се и отговори със същото. 

Това ме направиш щастлива до края на деня. Дори сега, като пиша тази история, си го спомням, а оттогава минаха почти две години. Не ми се вярва някога да забравя начина, по който ме погледна... Едно "здрасти"... За другите не е нещо особено, но за мен беше най-прекрасното нещо на света...

Това е доказателство, че една усмивка, може да направи деня на някого по-добър. В моя случай обаче не беше ден, а поне две седмици...