Lost Personality |『MARKSON』[КФФ2017]

†01/10†

~•~†22.01.2017†~•~

Обстановката в психиатричната клиника беше много напечена. Леко стреснат от видяното в коридора, Джаксън седеше съвсем послушно на стола пред психиатъра и чакаше разговорът да започне. Отвреме навреме сбръчкваше носа си леко, което направи силно впечатление на младият психиатър. Не пропусна да запише това действие на младежа, който пък от своя страна не отдаваше и грам внимание на специфичните гримаси, които правеше.

-Какви точно са оплакванията Ви? Защо сте тук? - попита спокойно мъжът, загледан дълбоко в очите на Джаксън, който се усмихна прекалено широко щом разговорът започна.

-А, ами... Защото Джинйонг смята, че "личността ми" се губи ли, де да знам. - гласа на младежа звучеше тих, дори леко преграхнал, а пискливият смях в края на изказването контрастираше до толкова, че да стресне психиатъра.

-Добре... Кой е Джинйонг? - записките се нижеха съвсем свободно поради факта, че Джаксън даваше доста поводи за съмнения относно психичното му състояние със странните си гримаси.

-Най-добрият ми приятел. - брюнетът се облегна на стола си и подшмръкна леко, сякаш носа му бе запушен.

-Защо той смята така?

При този въпрос Джаксън леко се затрудни. Той погледна в тавана, повдигайки едната си вежда. Очите му бяха присвити, размишляваше по прекалено странен начин.

-Знам ли... - въздъхна момчето замислено. - Може би полудявам и дори не мога да забележа, че си губя личноста. - Джаксън отново изписка със смях, свивайки вежди, като подскочи леко на стола, след което побърза отново да си се намести удобно, замисляйки се. - Кое е по-зле? Да си загубя личността, да полудея и да не разбера или да не разбера, да полудея и да си загубя личността?

-Нямам представа. - отклони бързо темата психиатърът.

Записките бяха по-важни. Не разчиташе на диктофона, трябваше сам да се увери, че признаците, които показваше пациентът бяха отбелязани достатъчно подробно.

-Егати му и психиатърът, нищо не знаете... - засмя се брюнетът и вдигна единия си крак на бюрото пред него, заради което си спечели укорителен поглед. - Какво? Не трябва ли? Съжалявам... - като скастрено малко дете Джаксън свали крака си от бюрото и наведе глава.