Lost Personality |『MARKSON』[КФФ2017]

†04/10†

~•~†25.04.2017†~•~

-Ох, Джаксън, не разбирам, честно! - психиатърът съвсем отчаяно положи ръцете си на бюрото. - Виж сега, слушай ме. Така нареченото губене на личността е в следствие на шизофренията. Знам, че си се впуснал в някакви дълбоки разсъждения и си си развил теория за това как я губиш, но това се нарича деформация на личността. Просто имаш сериозни промени в характера, правиш безсмислени гримаси... Личността не е предмет, който можеш да изгубиш, спри да го повтаряш.

-Ха, значи... - Джаксън прочисти гърлото си и носа му леко потрепна щом подпря лакти на отсрещната страна на бюрото. - Господин Им, нали? - в отговор психиатърът кимна, потвърждавайки. - Проблемът в момента не е, че съм си загубил личността. Проблемът е, че личността ми се връща, а не трябва.

-Джаксън! - психиатърът повдигна вежди загрижено и докосна рамото на пациента. - Ти си тук, за да си върнеш личността, както ти го наричаш. Това, че се получава е страхотно.

-Не разбираш ли?! - кресна насреща му брюнетът, от което господин Им подскочи на място. - Толкова време се опитвах да разкарам шибаната личност, не може да се връща! Не я искам!

Най-нормалното и правилно нещо, което можеше да стори един психиатър в този момент беше да се обади на санитарите, за да върнат пациента в стаята му поради проявяване на агресия. Им Джебум обаче погали рамото на Джаксън успкояващо и облегна гърба си на мекия стол.

-Разкажи ми всичко. Няма да те съдя, няма да издам казаното на никого, ако не искаш даже и съвет няма да ти давам. Просто ще слушам. Става ли? - психиатърът говореше тихо и спокойно, наблюдавайки как бавно гнева в очите на пациента изчезваше.

Джаксън преглътна тежко и се изправи от стола. Най-после ръцете му бяха пуснати от капана на осмирителната риза. Едно от предимствата да идва при психиатъра.

-Слушай сега, защото когато не вдяваш какво ти казвам се налага да повтарям и освен луд изглеждам и тъп! - брюнетът повдигна вежди сериозно и размаха показалеца си.

Започна да крачи из стаята с наведена глава докато размахваше насам-натам дългите ръкави на осмирителната риза. Джебум го гледаше спокойно и в готовност да го изслуша.

-Живях две години с мисълта, че единственият човек, когото обичах повече от себе си умира. И бях длъжен да игнорирам тази мисъл, защото го карах да се чувства зле. Беше ми достатъчно да се събудя и да усетя дъха му да се удря в гърдите ми докато го притискам към себе си в силна прегръдка. И един ден... - Джаксън преглътна и направи кратка пауза, заставайки на място за момент. Нуждаеше се от време да овладее бързия ритъм на сърцето си. - Просто се събудих и го усещах в обятията си... Но не усещах дъха му да се удря в плътта ми. - брюнетът се усмихна, в очите му нямаше и една заформила се сълза. Сякаш бе щастлив. - Кожата му беше по-студена от обикновено. Устните му бяха по-бледи. И когато сърцето ми забърза ритъма си и вплетох пръсти в косата му, прошепвайки името му, за да го събудя, главата му просто се облегна безжизнено на ръката ми. Беше умрял в съня си... В обятията ми.

-Така е трябвало...

-Ти нали каза, че ще слушаш, защо говориш? - пациентът отново обстреля психиатъра с леден поглед, който го принуди да въздъхне и да кимне в знак, че няма да повтаря грешката повече. - И така Марк Туан издъхна в ръцете на личността, която го обичаше повече от себе си. Онази личност лежеше в леглото си със седмици, завила се през глава и плачеше, крещеше и се опитваше да се утеши, попивайки от миризмата на мъртвата си любов по възглавниците и чаршафите. Дори не се къпеше и смърдеше на мърша, защото се опитваше да задържи миризмата на мъртвеца по-дълго в кожата си. Гледаше общи снимки и ревеше над телефона си, докато не се развали, защото не беше водоостойчив. Когато се нуждаеше от някой, който просто да го прегърне и да му даде любовта, която бе загубил щом Марк си тръгна, той получи просто уморителни лекции как това, което прави не му влияе добре. - момчето се засмя пискливо и се обърна към психиатъра, който най-после успя да види, че очите му са кърваво червени и потънали под дебелия слой сълзи, не отговарящи на плашещо широката му усмивка.

Изглеждаше плашещо. Всеки би го определил като зловещо. Но Джебум не виждаше нищо зловещо в изражението му. Виждаше единствено болката на личността на Джаксън, прикрита с изкуствената усмивка.

Чак сега разбираше. Личността му се връщаше.

-Изгоних личността си, 'щото ме болеше заради нея. И понеже най-после започнах да се чувствам добре ме нарекоха луд и ме изпратиха тук, за да ме принудят да си върна болката, разбираш ли? - момчето подпря ръцете си от двете страни на бюрото и го стисна силно. Заради напрежението в мускулите му, ръцете му трепереха, докато той гледаше с широко отворени очи право в Джебум на сантиметри от лицето му. От очите му вече капеха сълзи, заобикалящи зловещо широката усмивка и разбиващи се в дървената мебел.

-Джаксън, седни. - Джебум кимна към стола зад момчето, което стисна зъби и изпълни казаното, скръствайки ръце пред гърдите си.

Настъпи кратка тишина, в която двете момчета се гледаха в очите. Джаксън опитваше да охлади страстите, а Джебум чакаше това да стане, за да продължи разказа си.

-Липсва ми. - промълви шепнешком брюнета и наведе глава. - Аромата му, чаровната му усмивка, студената му кожа, меките му устни, гъстата почти руса коса, дълбокият глас, цвилещият смях... Няма ги никъде, изчезнаха в дън земя. Буквално. В ковчег са.