Lost Personality |『MARKSON』[КФФ2017]

†07/10†

~•~†28.07.2017†~•~

-Просто ще спра да спя. - констатира Джаксън и стана от стола.

-Ще умреш. - опроверга го психиатъра и остави химикалката на бюрото си.

-Ще пия енергийни напитки...

-Не можеш да не спиш, Джаксън. - скастри го Джебум, а брюнета клюмна глава заради строгия поглед, с който го обстреля психиатъра.

-Искам да спре! - нервничеше момчето, правейки агресивно шумни крачки из цялата стая.

-А защо всъщност искаш да спре?

-Защото искам! - измърмори кафявокоското, ритайки стената, от което го заболя, но Джебум не разбра, тъй като Джаксън му бе обърнал гръб.

Психиатъра наблюдаваше крачещото из стаята момче, сякаш очаквайки неадекватна реакция от него във всеки момент. Наблюдаваше как реакциите и физиономиите му учудващо различно от обикновенно съответстваха с емоциите му и не беше сигурен дали това бе добре за него. Наблюдаваше как с връщането на адекватността му той потъваше все повече емоционално.

Което го караше да се замисли... Дали пък беше толкова лошо да е шизофреник, щом му помагаше да се чувства по-щастлив?

-Разкажи ми повече за вас с Марк. - помоли Джебум, когато Джаксън го обстреля с озадачен поглед.

-... Защо? - прошепна брюнета, драскайки кожичката на палеца си нервно.

-Историята ви ми се струва красива, представи си, че просто искам да имам честта да я знам. - психиатъра затвърди добронамереността си с мила усмивка, която някак си вся доверие у Джаксън, който сведе поглед за момент.

Единствено затвори очи и кимна, поемайки си дъх, за да започне.

-Запознахме се в десети клас. - Джаксън седна на стола и се огледа, за да намери подходящата точка, в която да се взира, за да си представи спомените възможно най-подробно. - Той беше от онзи тип... Сещаш се... Който идва, побутва те с известна доза страх, дължащ се на това, че има вероятност да си от "популярните", които ще го бият, за да му вземат парите за закуската. След това ти прошепва едно леко разсеяно "... Извинявай... Знаеш ли къде е стаята на десети 'б'?" - брюнета разшири очи и изимитира разсеян и напрегнат поглед, озъртащ се наоколо като веднага след имитацията се засмя при спомена, което накара Джебум да се усмихне. - Първото ми впечатление за него беше "Господи, като кукла е...". Наистина, хванах го за рамото, за да се уверя, че не е от пластмаса. Беше един дребничък и... Слабичък, с широки дрехи. Изглеждаше пети клас. - смеха на Джаксън в този момент можеше да се различи от всеки друг. Психиатъра успяваше да забележи как очите на кафявокоското светеха и гласа му спираше да прескача щом говореше за Марк. - Ох, а колко беше хубав... Докато го водех към стаята го гледах право в лицето, колкото и странно да беше. Нали се сещаш... Има хора, които са толкова красиви, че не искаш да спираш да ги гледаш, става ти едно такова приятно...