Аз Бях Там

част 8

За пореден път бях в „бездната на отчаянието"...
Бях подпряла главата си на ръцете си и гледах в черната дъска, която беше като фон на цялата тази какафония, която не можех да разгадая.
—Пак ли?—изпуфтя Ина сядайки рязко до мен.
—Какво пак?
—Пак ли си се отнесла?
—Не съм се отнесла...ти просто си втълпяваш, че има проблем.
—...аааха...и кой ден сме днес?
—четвъртък...—изръмжах аз...Ина ми лазеше по нервите. Тя беше твърде любопитна и искаше да разбере какво става, но...аз самата още не знаех.
—Грешка! Сряда сме. Ето, виждаш ли ти си загубила представа за времето. Мел мисля, че е редно да ми споделиш какво се случва, като твоя приятелка трябва да знам. Аз...— мрънкаше тя в опит да разбере нещо, но аз прекратих безкрайните ѝ думи, защото в този момент видях Лео да влиза и се стрелнах към него, което породи у Ина още повече въпроси, но определно не бяха толкова колкото моите.
—Искам да поговорим!—казах твърдо аз.
—Мел не мисля че...
—Веднага!—изръмжах аз хващайки го за ръката и го помъкнах из коридора. Завлякох го до шкафчето ми и започнах да го гледам с ядосан поглед.
—Мел...недей.—каза той и извъртя очи.
—Недей? Идваш в къщата ми и казваш, че нищо не се е било променило в нея, леля ми те гони като мръсно куче и после влизаш в къщата на Бен....Ти сериозно ли? Кой си ти за бога? Искам да ми отговориш! Сега!—Развиках се аз , а в този момент той ме подпря до шкафчето и ме заклещи с двете си ръце и се втренчи в очите ми.
—Не искам да пострадаш...не се меси и не търси повече отговори, за твое добро е.—каза той гледайки ме с дълбоките си сини очи. Бях потънала в тях, не можех да отделя поглед от това прекрасно синьо, но той се дръпна и влезе в класната стая,  а аз останах вкаменена.
И в този момент получих отговор на един от въпросите си.. Бях ли влюбена в Леонардо Долсън? — Определено...
  Влязох след него. Започнахме час по анатомия, госпожата обясняваше за човешката структура. Аз се обръщах през минута за да хвърля поглед на Лео, който тропаше леко с химиклката по чина си. После поместих погледа си върху Бен, който ме гледаше втрнечено с червените си очи. Не ми стана комфортно от това и се обърнах напред.
—Някой има ли въпрос преди да е бил звънеца? — попита госпожата.
—Аз имам.—Обади се един глас и всички се обърнаха към него.
—Бен? Да, кажи!—Отвърна развалнувано госпожата...Все пак за първи път му чу гласът.
—Ама тоя можел да говори!!?
—....загубеняк!— подиграваха му се съчуниците ми. Той ги огледа всички, а на лицето му се лепна подла усмивка.
—Ако забиеш нож на поне 5 см. в гърлото на някой който ... много си вре носът в неща, които не го засягат...Ще има ли много кръв?—каза той и продължи усмивката си след което лепна погледа си за моят.
—Ти добре ли си ? Урод!
—Остай го не виждаш ли, че е друсан не може да гледа...Психопат!—продължиха съучениците ми , а госожата остана безмълвна. Лео го изгледа ядосано и щом звънеца удари се изнесе пръв от стаята. Всички се разстанахме. Бен мина покрай госпожата, но тя го спря. Бях почти до тях и ги чувах.
—Бен притеснявам се за теб, ако искаш да те пратя при училищния психолог да ти помогне по някакъв начин...
—Не ми трябва помощ! —изръмжа той и трясна вратата след него.

—————————————————
След часовете бях излязла на въздух в двора и бях седнала на стъпалата на игрището. Поседях малко, съзерцавах играта на футболния отбор на гимназия Диксън, който тренираше за големия финал на междугимназиалният мач, който щеше да се проведе през седмицата. Помислих малко и извадих телефона си. „Искаш ли да се видим довчера на езерото? Обещавам без никакви въпроси." написах аз ... почудих се малко преди да натисна „изпрати" , но все пак го направих.

Неутрален разказвач:
Айфона на Лео изпищя от джоба му докато той излзиаше от сградата на гимазията и той извади телеофна си. След като прочете написаното от Мел се усмихна, а очите му засиаха...определено чувствата на Мел бяха споделени. Той тъкмо се готвеше да ѝ отговри и я видя седнала на стълбището съзерцавайки внимателно телефона си в очакване на отговор. Той искаше да отиде при нея, но го досрамя и предпочете да ѝ отговори писмено.
„В 20:00 добре ли е? :)"— отговори той и бързо вдигна погледа си към нея за да види реакцията ѝ. Тя се усмихна и побърза да му отговори: „Разбира се! :)" — отговори тя, а той си тръгна към дома си щастлив.