Тихият шепот

• Chapter Seven - Five years later •

Пет години по - късно...

Какво смятате, че се е случило с нашите герои?

Както ви казах Талия се премести в ново училище. Беше се запознала с съучениците си и се разбираха добре.

А Ник? Никълъс беше подложен на тормоз през цялото време. Всеки ден момчетата писаха обиди на чина му. Но този път той ги чистеше. Нямаше я Талия...

Извъртяха се пет години. Той трябваше да се премести в друго училище, както и Талия.

Никълъс стана с най - голямо нежелание. Не искаше нищо да прави. Беше се отказал от живота си. Постоянно се опитваше да се самоубие. Когато стана на 15 осъзна какъв идиот е бил. Беше осъзнал грешката си, но бе прекалено късно. Едва ли ще я срещне отново! Едва ли щеше да се извини...

Отиде в хола, за да закуси с майка си и сестричката си Мария. Седна на стола и чу удар по масата. Погледна към майка си.

- Какъв е този календар ? - беше спокойна, но тайно в себе си изгаряше от гняв. - Защо стаята ти е толкова подредена от обикновено?

- Просто съм нов човек. Реших да се променя!

Да! Той беше прав. Беше нов човек. Беше се променил. Беше осъзнал грешката си. И затова искаше да се самоубие. Така нямаше да пречи и няма да тормози никого. Така ще забрави болката, която беше причинил на Талия. На това невинно момиче.

- И затова искаш да се самоубиеш ли!? - извика бясно и удари по масата.

Тя извади от джоба си пестяванията на Никълъс и ги насочи към него.

- Ако не обещаеш, че няма да се пробваш да се самоубиеш, тогава няма да ти изгоря спестяванията.

Той подскочи уплашено и падна на колене. Започна да се извинява. Обеща ѝ няколко пъти, че няма да се опитва. Тя се успокои и се засмя. Зарадва се, че единственият ѝ син няма да си пропилее живота си. Но за нещастие изпусна без да иска парите и те паднаха в огъня.

- Неееее - извика Никълъс тъжно.

**********************************

Както всеки нов ученик той трябваше да си търси класната стая. Гледаше номерата по коридора, когато неочаквано видя табелката " Класната стая на глухите ". Очите му веднага светнаха. В него се таеше надежда, че тя можеше да е там. Почука и едно по - ниско "момче" излезе.

- Какво искаш - начумерено го изгледа.

- Кой си ти?

- Аз съм... гаджето на Талия.

- Случайно тя да е в този клас ?

- Кой си ти? - извъртя очи.

- Аз съм Никълъс. От предишният ѝ клас.

Когато чу името му, детето бързо и бясно затвори вратата под носа му. Ник не почука отново. Нямаше и смисъл. Обърна се бавно и разочаровано. Определено нямаше да я намери.

Усети хубав женски парфюм. Надигна главата си и видя момиче, което минаваше край него. Разпозна я веднага. Това беше Талия!

Той щастливо се усмихна и я докосна по рамото. Тя се обърна веднага, но не се зарадва като него. Дори по - лошо. Хукна да бяга, а Никълъс подире ѝ.

- Талия! Чакай. Моля те не бягай! - викаше притеснено, но тя не чуваше и звук.

Беше я изгубил. Беше я изтървал от поглед и вече я нямаше. Ядоса се и тръгна по стълбите. Качваше ги с голямо отегчение. И незнайно как забеляза момиче, което се беше свило. Той се учуди какво и е, и затова отиде при нея. Но осъзна, ще това не беше просто момиче, А Талия.

- Талия - клекна до нея и повдигна главата ѝ.

Тя нищо не каза. А и не искаше. Знаеше, че той я ненавиждаше. Защо ѝ обръща такова внимание?

- Става ли да започнем от начало? - и направи жест, за да разбере.

Тя също му отговори с жест учудено.

- Да! Научих езика на глухите. Не е чак толкова труден, колкото си мислех... Но както и да е ... Исках да ти кажа, че искам да бъдем приятели!

Точно сега лампичката му пресветна. Осъзна, че жеста на " Да бъдем приятели" е жеста, който Талия му беше направила преди пет години. Но той не я беше разбрал и я беше нагрубил по гаден начин.

За негово най-голямо щастие, тя се съгласи. Беше решила да му даде още един шанс. Но дали този шанс е за добро? Или за лошо?