Казвам се Парк Джимин , на 17 години съм и съм от Бусан , но живея в Сеул. Ходя на училище като всички останали и имам донякъде нормален живот. В училище ме тормозят , защото ходя на балет. Подиграват ми се заради това , че харесвам момчета. Да гей съм , но нима има нещо лошо в това? Не ги разбирам другите момчета. Какво толкова? А и не им ли омръзна да се занимават с мен? Толкова пъти са се опитвали да ме изнасилят (но слава Богу никога не се случи) , толкова пъти съм бягал от тях и съм се страхувал да се прибирам сам. Не знам как не се уморяват. Аз нямам приятели в училище. Всички странят от мен , защото ме смятат за странен. Живея сам в огромна къща. За родителите ми не искам да говоря. Беше ми много трудно докато осъзная , че съм гей. Имах няколко приятелки , но винаги не се чувствах комфортно с тях. Разделяхме се. После разбрах какъв съм. Имал съм само един приятел и неговото име беше Ким Сонг Джи (майкоо кво е тва име? Нз дали е корейско , ама карай.). С него не се получи. Той ме заряза по много гаден начин. Чрез побой. Да точно така.
*Ретроспекция*
Бях на път към къщата на Сонг Джи , за да се видим. Искаше да говорим за нещо. Най-после стигнах пред къщата му. Звъннах на звънеца и Сонг ми отвори.
- Влизай! - хмм звучеше ми грубо. За какво ли иска да говорим? - Хайде , че нямам време , не ми губи и малкото турпение , което ми е останало!
- Добре де! Влизам. - влязох вътре и тъкмо щях да.седна на дивана , но Сонг ме издърпа и ме събори на пода , след което ме ритна.
- К-какво п-правиш?- разтреперих се от страх.
- Знаеш ли ,Джимин? Късаме!
- Н-но за-защо? - бях объркан.
- Защо ли? Защото си един женствен ревльо. Никой не те понася , ревеш за всичко и си голям лигльо! - какво? Аз мислех , че ме хатесва.
- Н-но аз...
- Не смей да ми отговаряш! - удари ми шамар. Все още лежах на пода а той ме риташе и удряше. Не знаех защо.
- Но аз... а-аз не р-разбирам. М-мислех , ч-че ме харесваш. Л-лъжа ли б-беше?
- Разбира се. Ти си просто много секси с това твое тяло и те ползвах за играчка. Но освен скси тялото ти нищо друго от теб не е.хубаво. А и нали знеш , че играчките омръзват. Жал ми е само , че не го правихме. Но сега... ще видиш. - започна да се приближава. Опита да съблече тениската ми , но аз го бутнах и станах. - Как смееш?! - изкрещя той.
- Т-ти , само се в-възползва о-от м-мен. Аз и-имах чу-чувства , а т-ти р-разби всичко на п-прах! - виках и плачех едновременно. - И с-сега ме у-удряш и с-се опитваш д-да ме и-изнасилиш. С к-какви о-очи си и-имал н-наглостта да ме г-гледаш. П-предател! А-аз ти вярвах , а т-ти ме п-предаваш! Как н-не т-те е срам?! - крещях. Той седеше и се смееше. Спрях да плача и започнах да викам. - НЕЩАСТЕН ПРЕДАРЕЛ! РАЗБИ ВСИЧКО! С КАКВИ ОЧИ И КАКВА СМЕЛОСТ МЕ ГЛЕДАШ И МИ СЕ СМЕЕШ?! НЕЩАСТНО КОПЕЛЕ!
- Внимавай на кого говориш!
- НЕ ТИ ВНИМАВАЙ НА КОГО ГОВОРИШ! ДАНО ГОРИШ В АДА , НЕЩАСТНИК! ДА НЕ СИ ПОСМЯЛ ДА МЕ ДОКОСНЕШ ОТНОВО!
- Не смей да ми обръщаш гръб. Ще съжаляваш Парк Джимин! Да знаеш.
- Да бе сигурно. За теб и майка ти няма да съжалява. Ч-чао! - разплаках се отново. Тряснах вратата и си тръгнах. Прибрах се и плаках няколко дни. Имах синини навсякъде където ме беше ударил. С него бяхме заедно една година и той развали всичко. Нямам късмет. Но кой знае може би някой ден ще срещна любовта и този път няма да ме използват.
* Да знаеше само Джимин колко скоро светът му щеше да се промени*
*Край на ретроспекцията*
*Това е първата част на новия разказ. Дано е хубава. Май малко прекалих с боя и т.н , но съм ядосна. Ама споко любовта скоро ще дойде. Чао засега 💖*
