Всичко е възможно (Част 1)

Краят.

Вече бях в училището. С Томас. Чакахме да дойдат Скот и глутницата му. Но аз чаках само Тео.
-Предложението още важи. - прошепна ми Томас.
Но не му отговорих, защото видях Тео. Отидох при него.
-Тео! - извиках го.
-Рокси оставиме....
-Но...
-Не искам да те слушам, Рокси! Не искам да те виждам! Не ми пиши, не ми звъни! Каквото и да ми кажеш.... не ми пука! Видях какво направи с очите си!
-Но... Какво можех да направя? Щяхте да пострадате.
-Достатъчно пострадахме заради теб!
-Но снимката не е истинска, Тео.Редактирана е.
-Знам. Усетих. Върколака усеща кога се лъже.
-Тогава?
-Боли ме, че не ми каза. Че ме излъга. Че се стигна до вълчето биле. Знам, ще кажеш че нямаше избор. Но всеки има право на избор. Ние сме върколаци щяхме да се справим заедно. Но ти... избра грешния избор.
-Но.. Тео...
Тео си тръгна. Обърна се и ме погледна. Гледаше ме така, сякаш ми казваше "Сбогом. "
Разплаках се. Скот и глутницата си тръгнаха също.
Томас дойде при мен.
-Приемам. - казах му.
-Какво?
-Предложението ти. Съгласна съм.
-Сигурна ли си?
-Да.
Томас се усмихна и влезе вътре, за да говори с директора. Останахме аз и Дерек.
-Знаеш ли... - започна той.
-Със сестра ти Фауста бяхме много добри приятели. И още сме, но се чуваме рядко.
-Наистина ли?
-Мхм. Аз бях този приятел, който винаги плачеше като малък. А тя все ме успокояваше. Знаеш ли как?
-Как?
-Винаги като плачех тя ми се смееше. Бях се ядосал и я попитах защо винаги ми се смее. И тя ми отговори "Защото смехът е заразен като когато се прозяваш. Пък и ми е смешно когато плачеш". Тогава се замислих винаги когато плачех, тя ми се смееше. И аз винаги се смеех с нея. И забравях за какво съм плакал.
Той ми се усмихна. Аз също. Бях малко по-добре. Томас излезе и тръгнахме, а Дерек ни следеше с поглед.
След като се прибрахме и си оправихме багажа. Дерек дойде.
-Къде са другите? - изтърсих.
-Амии... няма да дойдат.
-Защо?
-Не ти вярват. Сутринта са били около теб. Знам. Но само заради Томас. Опитах се да им обясня, но не искаха да ме чуят.
-Добре. - казах неуверено.
Прегърнахме се и се качих в колата. Потеглихме.
Погледнах през прозореца и си мислех :
"Явно това беше краят. Краят на новия ми живот. Ще кажете, че като отивам в стария ми град ще започна наново. Не. Връщам се в миналото. Дерек ми беше останал. Само той. А заради една моя грешка.... изгубих приятелите ми, които не ме предадоха. Аз ги. Изгубих момчето, което обичам и няма да спра да обичам. Предадох и него. А сега заминаваме. И кой там ще е до мен? Кой ме познава добре? Родителите ми? Които ги нямаше 5 години, за да ме защитят? Или сестра ми? Която беше твърде заета, за да ми обърне внимание? Да ще кажете Кейли. Не ви споменах, но откакто съм в Бийкън Хилс не сме се чували. Звъня... пиша не отговаря.Сякаш беше изчезнала от лицето на земята. Бях сама, дори Томас не ме познаваше толкова, колкото си мислех. Щом не ми повярва в началото. Чудя се дали не взех прибързано решение да замина. Но вече беше късно да го променя. Сама съм. В стария град. Сама съм в миналото ми.Сама. "
Всяка песен по радиото превръщах в тъжна, всеки стих, всяка дума...
Сдържах сълзите си. Докато не подминахме падналата табела на земята на която пишеше" Бийкън Хилс " и докато не пуснаха по радиото песента:

Сълзите се стекоха по бузите ми. Облегнах се на седалката и затворих очи,за да спра сълзите. И се надявах това да е било сън, но не беше....