-Не мислиш ли, че става късно?-развали тишината.
-Да...
-Родителите ти още ли не си вдигат телефона?
-Да...
-Не мислиш ли, че трябва да звъннем на някого?
-Знаеш, че имам само тях...
-Полицията?
-Може би да изчакаме още... половин час?
Погледнах часовника, който сочеше 23:30.
Наистина.. Защо закъсняваха толкова?
-В 12 ще звънна в полицията.
-Добре.
Продължихме да си седим мълчаливо, докато времето си течеше. Звъннах още два пъти на мама и един път на баща ми. Никой не вдигна. Реших да намеря фирмата на тати в интернет и да звънна на телефона, който беше даден там. И там никой не вдигна. Баща ми работеше в строителна фирма като архитект. Правеше чертежите на сградите и често оставаше до късно там или продължаваше вкъщи, но винаги се обадаше. Докато мама винаги се прибираше в 19 часа след работа. Беше счетоводителка.
Винаги се обаждаха, ако има проблем, но днес не го направиха.
Лампата започна да мига и след малко тока спря. Завих се под одеалото и се сгуших, забравяйки, че котката още е до мен.
Котката...
Шуга беше станал котка.
-Така поне заемаш по-малко място.-въздъхнах и го погалих по главата.-Като доброто старо време.
Усетих как се унасям и заспивам, докато Шуга мъркаше някъде под ръката ми.
Щях да си заспя спокойно, но изведнъж се сетих, че нашите още не са се прибрали.
Изправих се рязко и погледнах часовника, който сочеше 12:20.
-Трябва да се обадя в полицията.
Звъннах на 112 и глас на жена се обърна към мен. Обясних й ситуацията и тя ми каза, че станала голяма катастрофа на (еди коя си улица, която е по пътя за вкъщи).
Веднага си взех якето и тръгнах към вратата.
Шуга измяука недоволно, че съм го забравила.
-Не можеш ли да се превърнеш в човек сега???
Той нищо не каза само си облиза лапичката.
Имам чувството, че докато е котка мозъка му става минимален.
Нямах време за това и просто го взех с мен.
Навън още валеше и си викнах такси за болницата, в която ми казаха, че са настанени ранените.
По пътя за там видях двете коли, които са се блъснали.
Едната приличаше на нашата, но беше тъмно и валеше и не бях сигурна все още.
Молех се да не са те и да има грешка.
Също се молех котката да не стане човек пред някой и да му изкара ангелите.
Влязохме в болницата, а той побягна към тоалетните. Май беше време.
Аз нямах търпението да го изчакам и отидох на рецепцията, казвайки имената на родителите си.
И все пак беше истина.
Колата, която видях, беше тяхна.
Шуга дойде тъкмо навреме, за да ме хване, преди да припадна.
Събудих се и първото, което видях беше Мин Юнги.
-Живи ли са?
-Важното е, че ти си добре. Те също. Просто ще постоят малко тук под наблюдение.
-Имат ли наранявания?-изправих се, а той ме бутна назад.
-Почини си, ще ги видиш после.
-Какво им е?
-Баща ти си е ударил главата, а майка ти е натъртена от удара, но общо взето не е сериозно.
-Будни ли са? Видя ли ги?
-Млъкни за малко. Баща ти не е буден, майка ти спи. Сега поспи и ти.
-А ти?
-Аз ще съм тук като се събудиш.
-Не те ли питаха кой си?
-Аз съм Мин Юнги.-усмихна се.
-Идиот.-ударих го по рамото и се скрих под завивката.
==
Кратка ли е?
Може би ще кача още една за компенсация~
==
