Седяхме си и говорехме точно празни приказки, докато не забелязах опашката да се прибира и побутнах Шуга.
-Добре, мамо, ние ще тръгваме, за да си почиваш.
-Ще се видим после.-изпрати ни с усмивка.
Отанахме двамата в коридора, който беше неочаквано пуст.
-Това беше неочаквано.-въздъхнах от облекчение.
-Добре се справяш.-намигна ми.
-С кое?
-Да ме прикриваш. Аз попринцип се паникьосвам и става по-зле.-усмихна се.
-Стана ми хоби покрай теб.
-А на мен математиката ми е хоби вече.
-Има да се учиш още доста.
-Мхм. Сега какво?
-Не знам. Няма да се върна в онази стая обаче.
-Защо? Не се ли наспа там?
-Предпочитам разхвърляната си стая.
-Всъщност въобще не е разхвърляна, но добре.
-Знаеш, че съм перфекционист.
-Аха. Искаш ли да се разходим?
-И какво?
-Ще си говорим.
-За какво?
-За математика.
-Любимата ми тема.
Тръгнахме на разходка, както бяхме решили.
Парка беше чудесен.
Всичко беше, както обикновено освен... ами не знам.
-Как си?-попита ме Юнги все едно четеше мислите ми.
-Довечера те ще са в болницата пак. Не знам.
-Да спя ли у вас?
-Ама...-погледнах надолу засрамена.
Това ли исках наистина?
Всичко в мен го искаше.
Не защото го харесвах или нещо.
Просто не исках да съм сама.
Гушкайки онова малко коте, макар и черно, се чувствах добре.
-Мога да остана. Тае няма да има против.
-Знам...
-Значи оставам. Какво ще правим довечера?-усмихна се и изведнъж усмивката му замря.
Изглеждаше сякаш му е неудобно до краен предел. Започна да ръкомаха.
-Нямах предвид това!!
-Значи и котките си мислят мръснишки неща, м?-засмях се.
-Ин А!
