Just friends

Глава 11

~Cameron's POV~

- Все още те обичам - казах тихо. Мислех си, че тя не ме е чула.

Но тя явно ме беше чула, защото когато го казах се обърна и се втренчи в мен. Очите и' се разшириха и устните и' се разтвориха. Беше на път да каже нещо, но Клара излезе измежду тълпата и я дръпна.

- Хейде, Роуз! Ще закъснеем! - каза тя. После ме погледна от горе до долу. Погледна и Роуз и я задърпа навътре.

Роуз обърна глава назад докато вървеше и двамата се гледахме преди тя да изчезне в сградата на университета. Няколко минути стоях на място и обмислях какво беше станало току-що. Тръгнах към колата си, която бях паркирал наблизо.

Карах към дома и си мислех... Бях я видял за първи път от месеци. Тя изглеждаше същата, но и различна едновременно. Дуржеше се както преди, но по-отдръпнато. Гледаше ме нежно и с любов, както някога, но знаех, че може би любовта и' не беше същата както преди, ако въобще я имаше. Не ми се мислеше за това сега. Поклатих глава, с цел да избистря ума си. Неуспешно. Тя пак беше там, беше в мислите ми постоянно. Нямаше как да я изтрия. Никога...

Прибрах се в апартаментът си. Той беше разхвърлян, имаше мръсни чаши и чинии в мивката и празни бутилки по пода.

Бях развалина последните два месеца, след онази вечер под дъжда. Бях изгубил всякакво желание за живот. По цял ден стоях вкъщи. Четях понякога лекциите на професор Уилямс, но не много старателно и се провалях на повечето от тестовете му. За това бях в училището днес. Каза ми, че ако не ае стегна ще прекрати домашното ми обучение и пак ще ме върне в клас. А бях сменил на домашно обучение, просто защото не исках да виждам Роуз. Просто твърде много ми липсваше.

Излизах единствено и само да си купувам храна и нещо за пиене. Нямах желание да ходя да бягам вече, нито да тренирам каквото и да е. Но трябваше да си избивам агресията някък. Докато бях в Детройт бях намерил старата боксова круша на бащата на Нели и на сватбата го попитах дали мога да я взема и той ми отговари, че на него не му трябва вече, потупа ме по рамото и отиде при дъщеря си. Бях я взел с мен и тук. Окачих я от тавана на спалнята и винаги, когато се чувствах ядосан, тренирах. Сега бях в настроение точно за това. Не можах да понасям това, че тя вече не ме искаше. Ударих силно един път крушата. Защото си мислеше, че не и' вярвам. Ударих пак. Просто бях взел лошо решение, какво нямам право да греша ли?! Ударих пак, и пак, и пак докато от кокалчетата ми не текна кръв. Сърахотно. Раните ми тъкмо бяха заздравели леко... завъртях очи.

Изръмжах. Не можеше ли всичко това да беше някакъв шибън сън! Ударих пак и вече имаше кръв по боксовата круша. Спрях да удрям, тъй като не бях човек, който си падаше по самонараняването. Нищо, че точно това правех в момента. Опитвах се да заменя емоционалната болка с физическа. Пак изръмжах. Реших да си взема един студен душ, за да се отпусна. Съблякох се и просто влязох под струята ледена вода. Тя ме обля и отпусна тялото ми. Роуз ми липсваше. Исках да си я върна. Трябваше да си я върна. Без нея животът ми беше пуст и празен, когато я нямаше всичко беше мрак и самота. В този момент реших, че ще си я върна. Ще се постарая максимално и ще си я върна. Обещавам си!

~Rose POV~

През цялата лекция бях разсеяна. Въобще не слушах какво говори професора. Мислех си само за Камерън. Колко тъжен и измъчен изглеждаше. Бях забелязала, че по ръцете му имаше рани. Чудех се от какво ли бяха?

Но най-много ме измъчваха думите му. "Измъчваха" не беше точната дума, по-скоро разсейваха може би. Но не можех да си ги избия от главата. "Все още те обичам!". Повтарях си го толкова много пъти. И аз все още го обичах. Разбира се, че го обичах. Всичко, което съм преживяла с него, всички чувства, които съм изпитвала с него... всичко. Нямаше как да го забравя. Голяма ли грешка направих, когато го зарязах? Да! Но по-важният въпрос беше дали можех да я поправя?!

Когато се прибрах в квартирата, на масата имаше бележка от Сузи:

"Отивям за уикенда при родителите си, така че ще си сама. Съжалявам, че не те предупредих по-рано. Ще се видим в неделя вечерта. Сузи♡".

След като я прочетох, я изхвърлих в кошчето. Бях сама в петък вечер и щях да съм сама и следващите два дена. Джей беше на почивка с Маркъс при неговото семейство. Май за цялата година и няколко месеца, през която бяха заедно, сега се срещаха за първи път. Той и' беше казал, че било важно за него тя да отиде с него, и разбира се, тя беше казала "да".

Взех си душ, облякох си пижамата и пуснах някакъв филм по телевизора.

Тъкмо беше стигнал до кулминацията, когато на вратата се почука. Спрях филма и погледнах към часовникът. Беше единадесет и половина вечерта. Кой можеше да бъде по това време? Почука се пак, този път по-настоятелно.

- Добре де, добре де. Идвам! - извиках и отидох до вратата.

Отворих я рязко, защото докато отключвах пак се почука.

- Какво... - тъкмо щях да се разкрещя на човекът, който беше от другата страна. Онемях. - Камерън? Какво правиш тук?

- Трябва да поговорим Роуз! Сега!