Дъщерята на мафията

Мразя те

С мъка отворих очи.Усещах клепачите си двойни.Опитах да се размърдам,но силна болка ме сряза в корема.Всичко
около мен бе тихо,чуваше се само някакъв апарат,който съдейки по звука беше някъде над главата ми.Опитах да помръдна ръцете си,но те сякаш бяха приковани от системите.За бога ,нямах контрол над собственото си тяло,усещах го ужасно тежко и чуждо.Спомените светкавично долетяха до съзнанието ми и тогава пред очите
ми изплуваха ударите на Ейдън ,полуделият му от ярост поглед и после как си тръгва ,оставяйки ме сам сама... В този момент знаех ,че го мразя !
Прекарах няколко дни в това приличащо на болница помещение .Имаше сестри и доктори,но добре знаех,че е някакво болнично отделение на базата.Всяка сутрин една от медицинските сестри идваше ,сменяше ми превръзките на раните и сменяше шишенцата пълни с някаква течност на системите.Подозирах ,че една от съставките бе морфин,тъй като почти не изпитвах болка.Вечер винаги идваше доктор ,който ме преглеждаше и мълчаливо си тръгваше.Всъщност никой не ми каза и дума по време на престоя ми,но и аз не изрекох нито една ,не исках ,нямах желание да говоря.Бях изпаднал в състояние ,в което просто гледах в тавана и се молех да се събудя от този кошмар.Това обаче не ставаше нито една шибана сутрин ,в която отварях проклетите си очи.От Ейдън или баща ми нямаше и следа.Никой не дойде да провери как съм...-Каква глупчка си ,София -опрекнах се аз.Знаех що за гнили същества са,бездушни и безкрупулни.Видях и Ейдън на какво е способен ,даде ми ясно да разбера ,че ние с него сме много повече от колкото съм си мислела-врагове!
Пре тези дни имах много време да помисля и обмисля всичко до последния детайл.Знаех, че бях готова да се боря.Щях да изляза от тук и да ги унищожа всичките ,макар и да приключих с куршум в главата.
-Лаудън ,приготви се ,днес ще те върнем в стаята ти.-Не отговорих ,просто кимнах с глава,в знак на съгласие и се запътих към огледалото.Образът ми бе блед и изтощен.Очите ми бяха някак бездушни .Момичето в огледалото ми бе чуждо,нямаше нищо общо с жизнерадосната София ,която бях преди месец.
Вързах косата си на висока опашка,облякох някакъв анцуг ,който ми бе оставен.Толкова ми бе широк ,че имах чувството че мога да вляз два пъти в него.Не ми пукаше обаче,изобщо не не ми пукаше.Чувствах тялото си прегазено от тир, но просто не ми пукаше,сякаш някой бе дръпнал щепсела на душата ми.
Излязох от стаята и все така мълчаливо последвах гнусната твар ,която явно ми бе пазач.Движехме се по някакви коридори,но с всяка крачка се чувствах все по-зле и по отмаляла.Наранените места все още ме боляха,имах и счупено ребро,което с всяка извървяна стъпка болеше все по-нетърпимо.Забавих ход,просто нямаше как.
-Издръж още малко,почти стигнахме до офиса на шефа.
-Офисът на шефа ли ? Усетих вкусът на собствената си паника.
-Да ,Ейдън иска да те види.
-Да,но аз не искам.Изсъсках аз.
-Никой тук не се интересува ти какво искаш или не ,София.-Глсът долетя от кабинета.Строг властен и лишен от каквото и да било чувство.Тогава забелязах ,че вратата беше отворена ,а рамката й бе изпълняван от огромното мускулесто тяло на Ейдън.Потръпнах и направих крачка назад.Сякаш отново усетих удърите на ръцете му в стомаха ми.По ехидната му усмивката разбрах ,че долови страха ми .
-Къде изчезна съпротивата ти,София? Май си преусмислила нещата? Насмешката в гласът му ме влуди,но не казах и дума ,нямаше да му доставя това удоволствие. Докато бях в болничното крило бях решена да се боря и щях да го направя,но не така.Играта на думи ме докара до тук, този път щеше да е различно,щях да ударя Ейдън където най-боли ,когато най-малко очакваше.Бях твърдо решена да тренирам усърдно ,знаех,че ще позволя да ме обучат и щях да слушам вдниамтелно какво ми се казва ,а когато ме превърнаха в истински боец,небето щеше да се срути върху главите им.Стиснах юмруците си толкова силно,че имах чувството ,че костици по ръцете ми щяха да се пръснат.Вложих цялата си воля да замълча ,погледнах го въпросително и зачаках следващата команда,която разбира се не се забави.
-Влизай вътре !