Деца на Анархията - WATTYS WINNER 2017

XXXI. Festucam

Хейли

- Хейли, би ли ми подала шишето с вода?

- Заповядай. - отвърнах тихо, подавайки бутилката, която се намираше в ръцете ми, на Джейс.

Виждах в огледалото от дясната си страна как той изпи цялото съдържание. Натиска копчето, с което прозорецът му се свали, и изхвърли пластмасата навън. Наблюдавах как шишето се търколи по земята преди да изчезне от полезрението ми. Потрепнах от студения въздух, който навлезе през отворения прозорец.

- Тате, къде е мама?

Сърцето ми се сви. Обърнах глава на ляво и видях как Хари преглътна не толково тихо, колкото му се искаше. Боже. Дори и да не трябваше аз да отговоря, защото въпросът не беше насочен към мен, се напрегнах изключително много. Най-трудната част за един родител е да лъже детето си.

- Кали, нали ти казах, че ще дойде по-късно. Стига си ме питала вече!

С колкото и благ тон да започна той, накрая не издържа и изкрещя. Дори и да не виждах, знаех колко тъжно е лицето на Кали. Знае, че това не е начина, но Джейс е лош лъжец. Опитите му да залъже дъщеря си не бяха нито благородни, нито качествени. Каква е разликата дали ще й каже сега или след час? Или след седмица? Далия е мъртва. Знам, че това дете усеща, че нещо не е наред.

Обстановката в колата беше тягостна. Съвсем скоро след като навлязохме в Аризона започна да вали. Ситните капки дъжд трополяха по капака на колата и замъгляваха стъклото. Когато Кали попита колко още път има, аз й отговрих.

- Още малко, мила.

- Но на мен ми се ходи до тоалетна.

Погледнах Хари умолително. Мъжете не разбират колко е трудно, когато си жена.
Той изпуфтя раздразнено и спря плавно колата.

Три коли ни изпревариха. Другите продължаваха напред.

- Хайде, скачай.

Казах с лека усмивка, отваряйки вратата.
Веднага щом стъпих извън колата, една капка падна точно между веждите ми и стече по носа ми. Кали се засмя щом ме видя.

Тя е толкова добро дете. Напомня ми на мен.

Никое дете не заслужава да живее в този измислен свят на откровено зли идеологии. Винаги съм се чудела защо родителите на моето поколение, на по-малките и по-големите от мен, защо родителите на моите майка и баща и защо и техните са решили да имат деца. Нали уж всички се бунтуват, нали уж всички се оплакват? Защо създаваш живот, който светът около теб ще отнемe. Защо носиш девет месеца в утробата си дете, което с първия си дъх се награбва с непосилната за малките му плещи задача да оцелява в покварения ни свят? Не са ли страдали достатъчно хората, че с любов правят едно дете, което също ще страда? Не е далеч от ума, че животът му е погубен още с раждането му на тази земя. Желанието на всяка жена да бъде майка е предвестие на нечии бъдещи сълзи. Как може да си толкова безскрупулен да създадеш семейство в такъв свят? Нямат ли жал хората?