Историята на една невъзможна ученическа любов

7 глава

Гл. т. на Мин Су
Всички закъснели, включително и аз излезнахме на дъската.

г-на: Всички вие се наредете в колона както сте закъснели, но първи да е този, който дойде последен.

Минаха всички и останах само аз. Бях станал блед, не усещах тялото си, имах чувството, че краката ми ще ме предадат и ще падна, треперех и зрението ми се замъгли. Бях се обърнал в посока на моя клас.

*В мислите на Валентин*
Това момче е толкова притеснително, че чак ме влудява! Не мога да го оставя така, иначе рискувам да припадне или да му стане лошо. След това не ми се занимава с него!

Но изведнъж пак можех да виждам ясно, защото господинът беше застанал пред мен, така, че да закрива всички. Явно е забелязал как се държа, все едно всеки момент ще припадна и ме е съжалил. Зададе ми три въпроса, но им отговорих общо.

Благодаря на себе си, че съм запомнил поне нещо малко от миналата година и от книгите, които си взимам. Писа ми тройка. Тази оценка ще ми излезе доста сурово, но поне не е двойка иначе щеше да е още по-зле.

Останалото време го прекарахме в преговор, но нищо не ми влизаше в главата.

Часът свърши с биенето на звънеца. Оправяй нещата си бавно, докато всички други вече се бутаха да излезнат. Когато бях готов, установих, че в кабинета бяхме само аз и господина.

Не казах нищо, сведох глава и тръгнах към вратата. Но гласът ме спря.

г-на: Мин Су, чакай. След часовете искам да дойдеш при мен, аз ще съм в този кабинет.

аз: Но защо да идвам?

г-на: Педагог съм, Су. Мога да различа кога някой не разбира материала. Все пак това ми е работата. Също така мисля, че имаш поне малко желание да научиш нещо, прав ли съм?

аз: Прав сте, господин...?- тихо и смутено казах.

г-на: Иванов. Казвам се Валентин Иванов.

аз: До после, господин Иванов.

И излезнах без да го оставя да каже нито дума.