Случайност

Part 9

''Какво се случваше? Нали сам каза, че не се познаваме в училище!''

– Ъм..ъ...- не можех да свържа едно изречение. Какво цели?

– Какво правиш?- полупрошепнах му, след като се окопитих, като го гледах в пълно недоумение.

– Идвам да видя как е новата ми доведена сестричка.

Тогава реших и аз да се включа в играта му. Щом така иска, така да е.

– Добре съм. А ти как си Раян? - Отправих му най-милата си усмивка.

Той като че ли не очакваше да му отвърна така. Но не бях приключила. Докато отговори, аз нарочно подхванах.

– Междудругото, сутринта забравих да ти кажа, че Да́ниел ми спомена да ти кажа, че иска днес да се прибираме заедно.

Честно казано Да́ниел наистина ми предложи това сутринта, за да можело да се опознаем като брат и сестра и попринцип нямах намерение даже да му го споменавам, защото не изгарям от желание да съм около него, но щом иска да играем, ще играем.

Обикновено не се държа така, но просто има нещо в Раян, което ме кара да кажа точно това, което мисля.

Той присви очи срещу мен и видях как стегна челюста си, от което аз се усмихнах искрено и доволно. Не ме понася и сигурно да бъде в една кола с мен ще бъде изтезание за него. Да... определено ми беше интересно какво ще каже.

– Така да бъде. Ще се чакаме пред училище. - каза това със тънка усмивка, изправи се грациозно и тръгна към неговата маса.

''Това не го очаквах. Какво направих току що? Щях да се прибирам с него. Какво ми става? Но може би така е по-добре. Ще можем да проведем нормален разговор, без да си викаме. Нали?''

– Раян ти е брат? - откъсна ме от мислите ми гласът на Нейтън. Погледнах към него, като той ме гледаше в недоумение.

– Историята е много дълга, но накратко майка ми и баща му се събраха и той ми се пада доведен брат, който не иска да се знае за това и по случайност не може да ме понася, заедно с другите си братя.

– О! - това беше единственото нещо, което каза. - Но това пак не обяснева ,,приятелският,, му съвет.

Аз просто повдигнах рамене, защото самата аз не можех да си обясня защо го е направил.

– Сърдиш ли ми се? - попитах плахо аз, защото той беше единственият ми приятел в училище и ако не беше той, щях да съм тотално асоциална.

– Не, разбира се. Нали все пак ми каза. - каза това и ми намигна.

Аз се усмихнах и ми олекна, защото не ми се беше обидил.

След като училище приключи, аз излязох навън и видях лъскавата спортна кола пред която беше застанал Раян. Гледаше ме накриво, което означаваше само едно.

Нормален разговор нямаше да има.

Благодаря Ви, че четете историята ми. Гласувайте и пишете коментари, дали Ви харесва.