Съдба 🔞

32 /Александър/

Алисия не ми бе звъняла цял ден, а телефонът й бе изключен. Мислех, че ще звънне за да се разберем за аборта, който й предствоеше утре, но бе променила мнението. Може й да я пуснах, но как по дяволите да се сдържам когато винаги ме игнорира.

Качих се на колата и потеглих към тях.

Позвънях на звънеца.

Никаква реакция.

Втори опит.

Пълна тишина, не сес чуваха никакви стъпки, а и тя не бе чак такава страхливка щеше да отвори.

Къде се бе запиляла?

Дали нещо й се е случило?

Стиснах юмруци едва ли, тя е оправна жена.

Ако пък е припаднала вътре.

Засилих се и ударих вратата, но не помръдна.

- Това е престъпление.

Борис ме гледаше подозрително, но изкривеното ъгълче на устата му издаваше, че едва сдържа смеха си.

- Алисия, не си вдига телефона.

- Затова ще разбиеш вратата й?

Нов опит.

- Това е най - добрият вариант на първо време, ако нещо й се е случило, все пак е бременна.

- В такъв случай може да ударя едно рамо.

След няколко опити, вратата се откърти. Дървената входна врата определено не бе особено гарантираща безопасност.

Всичко в къщата изглеждаше подредено, а от нея нямаше следа.

Снимка от ехограф стоеше на нощното шкафче.

Нашето дете.

Не исках да й позволявам да го премахне, но нямах избор.

Никакъв шибан избор.

Ако не й бях дал свободата за решението щеше да ме намрази завинаги.

Малката точица на снимката щеше да си отиде завинаги утре.

- Ще позвъня в полицията да я пусна за издирване.

Алисия щеше да ни убие, да фучи, че сме ненормални да се обаждаме в полицията и да ни обяснява какви идиоти сме.

- Може просто да е искала да почине от всичко. - Борис се опитваше да ме успокои, в ръката ми държах снимката. - Успяхте ли да разбиете ледовете и да се съберете най - накрая.