Our Epic Love

14 Глава: Ние сме само приятели?

Не си говорехме от 2 дни. Явно наистина ми се беше обидила. А аз бях пиян! Бил ме принуждаваше да говоря с всеки един притежател на Range Rover. Това и направих. Първи беше Хенри Донован.
"Говори." изсъсках. По челото му се стичащи пот.
"Нищо не съм направил. Ти да не си ченге?!" той отказваше да ме погледне.
"Виж, Донован знам, че притежаваш Range Rover, което те уличава в убийство." казах. Той затаи дъх.
"Аз...аз не съм извършвал убийство." заекна. Поклатих глава.
"Знаеш ли, аз не съм от хората, които обичат лъжците, Хенри. Кажи ми истината." казах и извадих пистолета си. Той се страхуваше да не отнема безценния му живот.
"Не лъжа! Не съм извършвал убийство." извика той. По бузите му се стекоха сълзи.
"Нямам основание. Вижте, който и да сте, аз имам семейство - жена ми и двете ми деца. Мислите ли, че бих направил нещо такова? Аз ги обичам. Няма да ги оставя сами!" изхленчи той. Е, това ми даваше причина да му повярвам. Притиснах дръжката на пистолета до лицето му.
"Ако ме лъжеш, Хенри ще се върна за теб. И този път няма да съм мил." прошепнах, след което тръгнах обратно към колата си. Остана само Тобиас. Другите бях проверени от Зед и Джей.

"Говори, копеле!" извиках срещу него. Той затвори очи за момент.
"Какво искаш от мен, кучи сине?" той също викаше.
"Какво ли? Мисля, че знаеш какво." засмях се. Той ме погледна въпросително.
"Ъм, извинявай, но имам други проблеми. Не бих се занимавал с теб точно сега." той изхленчи. Завъртях очи.
"Къде беше преди 5 дена?" попитах. Това му се стори забавно. Засмя се.
"Наистина ли мислиш, че ще ми направиш нещо, Бийбър?" отново истеричния смях.
"В момента искам само отговори." изсъсках. Той завъртя очи.
"Преди 5 дена бях в районното, защото откраднаха колата ми, както и следващите 2 дена. Не можеш да ме обвиниш в нещо, което не съм направил, Бийбър." той вдигна ръце, сякаш се отърсва от всички улики, които водят към него. Кимнах.
"Беше хубаво да си поговорим." извика той когато отворих вратата на колата си.

"Извинявай." прошепна. Погледнах я.
"За какво?"
"Държах се като глупачка. Просто ми липсваше семейството ми и след всичко, което се случи имах нужда да поговоря с някой от тях." тя се втренчи в пръстите си.
"Добре, но не трябваше да го криеш." засмях се истерично. Боже, започвах да звуча като Тобиас! Потрперих от погнуса.
"Съжалявам." каза тихо. Кимнах.
"Няма проблем. Разбирам те." казах.
"Не мисля." тя се усмихна.
"И аз съм имал гадно детство. Майка ми пиеше по цял ден, а баща ми ни изостави. Да, права си, не разбирам точно това, но не съм от децата с прекрасни родители."
"Съжалявам." този път ме погледна.
"Няма проблем." погледнах към пръстите си.
"Какво прави днес?" попита, за да разнообрази разговора ни.
"Уоу. Разни неща, но предимно си мислех за теб." засмях се. Тя се усмихна.
"Аз не правих нищо. Говорих с Джей, но нищо повече. Животът ми е скучен." оплака се.
"Говорила си с Джей?" попитах. Тя се засмя.
"Да. Не може ли да имам и други приятели в тази къща?" усмихна се. Имаше красива усмивка.
"Ние сме само приятели?" погледнах я.
"Приятели с привилегии." намигна ми. Засмях се. Никога не бях допускала някого толкова надълбоко в себе си. Но защо го бях направил с това момиче? Свих рамене. Представих си как пребивам Джей заради нея и се засмях.
"Защо се смееш?" погледна ме все едно съм луд.
"На теб." отвърнах.

Здравейте. Реших да кача тази глава по-рано, защото миналият път се забавих малко. Приятно четене. :)