Да променя живота ти

Част 31

Гледната точка на Ан

Лежах на дивана в хола ни с телефон в ръка. От половин час си пишех с едно много приятно момче. Казваше се Хуан Игнасио Родригес. Да, името му беше странно. Родителите му бяха от Испания. Живеели тук от 10 години и за разлика от мен, той много бързо си намерил приятели. Беше забавен, умен и красив, но със сигурност не изпитвах някакви симпатии към него.

В момента не беше на линия и бях готова да оставя телефона си и да помогна на майка ми с готвенето, но точно тогава той извибрира, което означаваше, че някой ми е писал. Както и предполагах, беше Хуан.

"Пред къщата ти съм"

Написаното от него ме изненада.

"Какво? Сериозно ли?"

Станах от дивана и отидох да отворя врата. Нямаше никого пред нея. Телефона отново извибрира.

"Не. Шегувах се."

Това ме раздразни от една страна, но от друга ми беше смешно.

"Гадняр!"

Докато го пишех, се върнах на дивана и отново се завих с топлото си одеало.

"Е, не говори така, де. Засрамих се."

Засмях се на това.

"Дано станеш червен като домат. Мухахаха"

Не знам защо, но ми беше много забавно да си пиша с този човек. Макарб че се познавахме от половин час.

"Я не ме проклинай така!"

Щях да му отговоря, но точно тогава някой почука на входната ни врата. Оставих телефона на масата и отново се запътих към вратата.

Отворих я и останах видимо изненадана. Алек стоеше пред мен в ужасно състояние. Очите му стояха леко отворени, косата му беше разпиляна на всякъде, лицето му почти нямаше цвят и едваа се държеше на краката си.

- Коя си ти? Търся Ан.

Стоях като някоя статуя, без да мога да кажа, каквото и да било. Или беше прекалено пиян, или беше надрусан. Какво трябваше да направя в подобна ситуация? Майка ми. Тя беше в кухнята.

- Алек, аз съм Ан.

Нямаше смисъл да му говоря, не ми обръщаше никакво внимание. Намери един стол и започна да му говори.

- Любов моя, Ан, най-накрая те намерих. Трябваше да мина през много лоши хора, за да стигна до теб, но важното е, че сега си до мен.

О, не! Той със сигурност беше надрусан. Вече дори започна да прегръща стола.

- Алек, моля те, стегни се! Какво си пушил?

Той все още не ме отразяваше. Затичах се към кухнята. Намерих майка си да готви и да си тананика някаква мелодия.

- Мамо, бързо звънни на полицията или не знам. На когото се звъни, когато има дрогиран човек в къщата ти.

Майка ми ме изгледа много странно.

- Кой е дрогиран?

- Сега това не е важно. Просто се обади на някой, който може да ни помогне. Бързо!

Изрекох последното изречение, крещейки, защото трябваше да побързам да се върна в хола, където оставих Алек сам. Той не беще мръднал от мястото си. Все още прегръщаше стола и му говореше сладки приказки.

След секунди входната врата се отвори и от там се появи Себастиян. Първо погледа му попадна на мен след това на брат му. Не смеех да се доближа до Алек, но за Себастиян явно това не беше проблем. Много бързо се изтреля до брат си и започна да му говори.

Не чувах какво точно казваше. Изправи го някак си и го подпираше с ръцете си, за да не падне на земята.

- Къде ще го заведеш? - Едва сега успях да проговоря.

- В клиника за зависими от дрога. - Настръхнах, когато го каза.

- Не! Първо трябва да се погрижим да е добре. Той не е зависим от дрога. Заведи го в обикновена болница.

Малко, по-малко съзнанието ми се опресняваше.

- Ще се погрижат за него. Бил е там и преди, така че това няма да е нещо ново за него.

Ето това беше нещо ново. Никога не ми е минавало през ума, че той може да се е дрогирал. Явно не съм го познавала толкова добре, колкото си мислех.

- Не, не можеш. - Бях прекъсната от гласа на Себастиян.

- Той е мой брат. Ще се погрижа за него и не ми казвай какво мога и какво не мога. Заради теб е в това състояние. Последният път беше заради скапания ни баща, а сега е от разбито сърце. За пръв път да му пука за някого толкова и да се подиграят с него така.. Жалко е. За теб. - Себастиян викаше с всичка сила и най-лошо от всичко беше, че наистина бе прав.

Излезе с Алек от вратата и се изгубиха в тъмнината на нощта. Едва сега забелязах майка си, която стоеше почти като мен, но изглеждаше много по-зле. Исках да тръгна след тях, но не можех.Нямах нито силите, нито оправданието, нито шанса.

- Ис-каш ли да ид-ем след тях? -Майка ми започна да заеква от притеснение.

- Не.

Взех телефона си от масата и тръгнах към стаята си. Единственото, което исках сега, бе да се завия под одеалото си и да забравя за всичко. Все едно е било сън. Дълъг, нереален, фантазия на мозъка ми, невъзможен.