Да променя живота ти

Част 15

Когато бях малка, вярвах, че живея в приказка, която никога няма да свърши. Вярвах, че щастието ми ще е вечно и че хората, които обичам, винаги ще са до мен.

Един ден това се промени. Баща ми умря и аз разбрах, че нищо не е вечно. После свикнах с болката и отново повторих същата грешка. Сега стоях в едно такси, заедно с майка си в същия град, в който се бях родила и израстнала.

Пътувахме към къщата на Изабел. През целия полет със самолета се опитвах да скрия сълзите си и успявах, докато не се качихме в таксито. Тогава всички спомени ме връхлетяха изведнъж и не се сдържах. Майка ми през цялото време държеше ръката ми в знак на подкрепа. Докато се усетя вече бяхме пред къщата на Из. Майка ми даде някакви пари на шофьора,погледна към мен и стисна по-силно ръката ми.

Слязох от колата и с бавни и неуверени крачки тръгнах към вратата. Майка ми ме последва. Изминах краткото разстояние от пътя до вратата и натиснах звънеца.

След малко усетих как майка ми отново хвана ръката ми. И едва сега осъзнах, че тя не беше казала нищо, откакто бяхме тръгнали от Калифорния. Погледнах я и видях кръговете под очите ѝ. Нормално. Все пак пътувахме 5 часа. Аз сигурно също изглеждах зле, но не ми пукаше.

След малко вратата се отвори и майката на Из се появи. Досега не бях виждала някого да изглежда толкова зле. Лицето ѝ бе изгубило цвета си, а косата ѝ бе разпиляна на всякъде.

След като ни видя, не се сдържа и се разплака и аз почувствах, че ми прилошава. Това бяха сълзи на една нещастна майка. Сара се приближи до нея и я прегърна. След това и тя си позволи да заплаче. Не можех повече да ги гледам и влязох вътре. Беше пълно с хора. Някой познавах от училище другите бяха роднини. Видях баща ѝ, който беше забиоколен от хора.

Тръгнах към стаята на Из, която беше на втория етаж. Едва изкачих стълбите до там.

Изведнъж се сетих колко много пъти двете с нея сме бягали по същите тези стълби. Вече бях пред врата на стаята ѝ. Оставаше най-трудното - да я отворя и да видя всичко това, което някога беше нейно. Всъщност точно това беше смъртта. Превъщаше "е" в "беше".

Накрая събрах смелост и я отворих. Същата стая, която помня, нямаше нищо променено, освен, че вече стаята нямаше кой да я използва. Леглото беше оправено, както винаги. Плакатите на известни банди все още бяха на стената до леглото ѝ. Лаптопа ѝ беше на дивана до телевизора и едва сега забелязах,че в стаята имаше още някой.