Да променя живота ти

Част 9

Събудих се по-рано от обикновено и имах повече време да се оправя. Избрах си по-зимни дрехи, защото вече бе есен и беше доста хладно. Вързах косата си на конска опашка. Имах всякакви видове гримове, но нито един път не ги бях използвала, ако не броим специалните случаи като сватба, годеж и други. В този град скоро време едва ли ще трябва да ходим на някакви специални вечери. Ето затова исках да ги изхвърля, но бяха подарък от майка ми, а всяко нещо, което ми е дала тя, е ценно за мен. Часът вече беше 07:30 и трябваше да тръгвам, за да не закъснея. Излязох от стаята си и видях майка си, която отново говореше с някого по телефона. Този път не обърнах особено внимание на това. Тя имаше много приятелки в предишния ни град, а и нищо чудно вече да си е намерила нови. Затова излязох на бързо и само я поздравих.

Нов град, ново училище, нови приятели, нов живот.

След около 10 минути вече бях пред къщата на Алек. Имаше нещо красиво в тази къща, а и още от вън си личеше, че имат доста пари. Но това не ме интересуваше. Видях Алек да седи до оградата с телефон в ръка. Явно вече усетил присъствието ми, вдигна глава и се запъти към мен.

- Добро утро, Ан!

- Добро утро и на теб! Радвам се, че ни остава около половин час път, защото имам доста въпроси към теб. - При това той вдигна вежди и отвърна:

- Е, ще се радвам да ги чуя.

- Чудесно. Помислих си, че щом ще сме приятели, трябва да се опознаем по-добре.

За мен това наше приятелство беше вълнуващо, защото никога до сега не съм имала приятел момче. Но едва ли това беше така и за него, и все пак държа да познавам добре приятелите си.

- Това означава ли, че и аз ще имам честта да задавам въпроси? - Попита той с лека насмешка, на която аз не обърнах внимание.

- Да.

- Е, тогава колко жалко за нас, че ни остават само 30 минути. Аз съм много любопитен човек. От сега те предупреждавам.

- Скъпи ми Алек, имаме цял един живот, а тези 30 минути са много малка част от него.

- Харесвам мисленето ти, както и теб. - Това не го очаквах.

Беше ми странно, но опитах да се въздържа и единственото, което успях да кажа бе:

- Благодаря!

- Е, започваме ли? Времето си тече, а километрите стават все по-малко.

- Разбира се. Аз съм първа. Защо никога не споменаваш баща си?

- Той ни напусна. Всъщност напусна майка ни и искаше да вземе нас при себе си, но аз и брат ми бяхме твърдо против това. От една страна, защото не искахме да оставяме майка си сама, а от друга - той си имаше приятелка. Замина с нея за Италия и повече не се върна. Вече сигурно има 5 години, откакто не съм го виждал.

- Това е ужасно, Алек. Много съжалявам! А имаш ли други роднини от негова страна?

- Да, чичо ми. Той живее на другия край на града. Всъщност той ни дава пари. И е доста богат. Има фирма, от която печели доста и винаги се е опитвал да заеме мястото на баща ни с парите си, но без успех. Въпреки всичките му пари, е нещастен. Преди 3 години жена му почина, докато беше бременна с детето им. И това е като цяло. Не сме от най-щастливите семейства, но не се и оплаквам. Имам страхотна майка и прекрасен брат.

За миг съжалих за всичките пъти, в които му се бях развикала, мислейки си, че е поредното богаташче, което се мисли за голямата работа. Не знаех как да го утеша и побързах да сменя темата.

- Е, ти си на ред.

- О, да. Нека да помисля ...

Говорихме си дълго за това какво обичаме и какво мразим и нарочно избягвахме темите за нашите семейства. После, докато се усетим, вече бяхме пристигнали. Първия час имахме география, която за наше щастие беше на първия етаж. Останалите 6 часа минаха почти неусетно. През целия ден почти не се отделихме и всички ни запяха и сочеха с пръст. Алек бе свикнал, но за мен това бе нещо ново и всеки път се чувствах адски неудобно. Но за в бъдеще трябваше да свикна.

След като бяхме свободни, решихме, че ще е добре да отидем до плажа. Явно водата и на двама ни деистваше успокояващо. Там продължихме разговора си от сутринта. После Алек каза, че трябва да ми покаже нещо много красиво и ме замъкна на някаква скала.

Отначало си помислих, че обича височината, но след като стигнахме хълма, загубих ума и дума. Беше невероятно. Когато се обърнеш към морето, виждаш всичката тази вода, която няма край, а когато се обърнеш към града, виждаш високите сгради, колите, които постоянно минават, хората, които разкарват животните си или тези, които вечно бързат за някъде. Благодарение на Алек, се влюбих в този град.

- Благодаря ти! - Бе единственото, което успях да му кажа и единстевното, което чувствах в този момент.