Да променя живота ти

Част 19

Гледната точка на Ан

С Алек лежахме на леглото в стаята ми и си говорехме. Стояхме така от доста време, без да ни омръзне. Гледахме капките, които се стичаха по прозореца. Времето навън беше мрачно и студено.

- Кажи ми някакво стихотворение. - Погледнах го и му се усмихнах. Спомних си едно стихотворение, което баща ми разказваше всяка вечер.

- Един разбойник сам се скитал по голямата земя и вместо сърце, в ризата си той носел зла и кървава кама. Причаквал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му от кръв ражда не хващал, човекът като дявола бил лош. Ала и той един път от умора, под слънцето на кръстопът заспал, подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял. И само малко дрипаво момиче направило му сянка с листо - заплакал той за пръв път обичал, заплакал, той,разбойника защо? Какво стоплило туй сърце кораво,нестоплено в живота никой път? Една ръка накарала тогава сълзи от кървав поглед да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир, ни с рязана глава.

Разказах го точно така, както някога баща ми го разказа. Поуката не я помня.Погледнах към него и видях, че беше заспал. На мен никак не ми се спеше, затова се измъкнах от леглото. Излязох от стаята и видях майка си.

- О, не, пак ли готвиш? - Казах аз, сядайки на един от столовете в кухнята.

- Ти да не искаш да оставиш госта си гладен? - Не разбирам как можеше да прави толкова неща по едно и също време - готвеше спагети, които не ѝ се отдаваха много,пишеше си с някого по телефона, говореше с мен и слушаше музика.

- Винаги можем да поръчаме храна. - Казвайки това, взех телефона си. След това усетих как някой го взе от ръцете ми. - Хей! Върни ми телефона.

- Няма да поръчваме храна. Сигурна съм, че Алек ще иска да опита моите спагети.

Станах от стола и отидох до нея, след това си взех телефона и се върнах на мястото си.

- Да, бе, сигурна съм. - Казах го тихо, за да не ме чуе.

- Какво каза?

- А, нищо. Гледай си спагетите. - Пуснах телевизора и за мое щастие попаднах на "Топ Модели".

След един час спагетите бяха готови. Алек се беше събудил и сега стояхме на столовете си и чакахме майка ми. Появи се точно, когато се канех да кажа на Алек да не се надява, че ще яде вкусни спагети.

- Надявам се да ви харесат. - Каза майка ми, докато сядаше срещу нас.

- Вие нали имахте коте. - Алек побърза да смени темата.

Напълно забравих за него. Сигурно майка ми го е убила от глад.

- А, да, ами, то ... избяга - Разбира се. Никой не бил издържал толкова дълго време под грижите на майка ми. Имам чуството, че ако от малка нямах баща, щях да съм умряла от глад.

През почти цялата вечеря никой не каза нищо. Като изключим, че аз се смях всеки път, щом Алек ядеше от спагетите. Както и предполагах, те бяха ужасни. Но за да не обидим майка ми, и двамата казахме, че ни харесват.

Телефонът ми звънна и на екрана се изписа: Шона - момичето, с което се запознах наскоро. Беше много мила и симпатична. На няколко пъти вече ми се обаждаше затова ѝ бях записала номера.

- Извенете ме, но трябва да отговоря. - Казах набързо и се запътих към стаята си.

Не беше добра идея да оставя Алек при майка си, но нямах голям избор.

Гледната точка на Алек

Помогнах на Сара да разчисти масата, докато Ан се върне. Бях в неудобна ситуация. Нямаше какво да си кажа със Сара, а тя ме гледаше все едно бях рокля, която мисли да купи за дъщеря си.

- Ще видя какво прави Ан. - Опитах се да се измъкна от тази неудобна ситуация.

Отворих вратата на стаята на Ан. Тя стоеше с телефон в ръка и говоре с някого. След като ме видя, затвори телефона и дойде при мен. Хванах я за ръката и я заведох до прозореца.

- Вижадаш ли всички тези звезди? Те са безброй. А може би в някоя от тях се крие и моята любов към теб. - Погледна ме с вдигнати вежди.

Досега не говорех за любов, защото тя ми беше казала, че е прекалено рано. Аз обаче вярвах, че не ти е нужно много време за да се влюбиш в някого. Не каза нищо, а и не беше нужно да го прави. Пръстите ѝ около моите, очите ни, коите се гледаха и сърцата, които биеха силно - те казваха всичко онова, което ние не можехме да кажем на глас.