𝐿𝑜𝑣𝑒 𝑡𝒉𝑒𝑚 /𝑉𝑀𝑖𝑛𝐾𝑜𝑜𝑘/

❶-𝐿𝑜𝑣𝑒 𝑡𝒉𝑒𝑚

Джънгкук стоеше в празната стая. Изчистените бели стени му напомняха за някоя стара болница, лишена от всякакъв вид поддръжка. Капките вода стичащи се от малката дупка на тавана сякаш отброяваха секундите и минутите, в които той стоеше без да помръдне, без да издаде и звук. Очите му бяха празни, черните му уголемени зеници почти прикриваха светло кафявите му ириси напълно. Не чувстваше нищо, нито отчаяние, нито студ. Отдавна единствено, което чуваше бяха празнота и болка. Болка от предателство, болка от разбито сърце, болка от самота. Всичко бе станало присъщо за него щом бе срещан две пълни противоположности. Винаги бе вярвал в невъзможното, в нереалистичното, в митичното и в загадъчното. Не бе отхвърлял възможността за чудо никога в живота си и някак то го застигна.

Чудото имаше очи, усмивка и характер или по-скоро от всичко по две. Чудото носеше две имена, а именно Ким Техьонг и Парк Джимин.

Джимин бе просто перфектен. Нежното излъчване, перфектните очертания на лицето и малкото му нежно и привлекателно тяло, бяха като приказка. Усмивката му караше дори най-мрачните облаци да позволят на слънцето да си проправи път и на най-мрачният и тъжен човек да се почувства обичан и желан. Той носеше в себе си светлината, имаше сърце на ангел, глас на славей и очи проникващи в душата на всеки. Искреността зад всяко неговото действие и думи вдъхваха вяра на хората. Но въпреки, че Джимин бе нещо съвсем необикновено Техьонг не му отстъпваше по абсолютно нищо.

Техьонг бе пълна противоположност на Джимин. Неговото излъчване бе плашещо, носеше усещане за студ, мъка, тъга и болка, но не винаги... Той не се усмихваше често, предпочиташе мрака пред светлината и тъгата пред натрапчивата радост. Не бе нещо, което хората желаеха, но бе нещо, без което не можеха. Нуждата му от мрак и покой караше хората да изпитват тъга, да се затварят в себе си и да се оставят в ръцете на безмилостният живот без капка страх. След себе си той носеше само и единствено болка, болка която накара сърцето на Кук да се раздвои.

Макар Техьонг да бе мрак в него имаше нещо. Нещо необичайно и красиво. Зад дебелата обвивка на сърцето му се криеше трепет и искреност. Безчувственото му излъчване сякаш изчезваше щом доближеше Джънгкук и ставаше съвсем различен. В тези така кратки момент, Техьонг копнееше за светлина, за топлина, за радост, за време...повече време с него, но щом времето му изтечеше огромната преграда около сърцето му се вдигаше отново и не позволяваше на никой да се доближи до него. Пазеше го все така топло...