𝐿𝑜𝑣𝑒 𝑡𝒉𝑒𝑚 /𝑉𝑀𝑖𝑛𝐾𝑜𝑜𝑘/

❾-𝑀𝑎𝑛𝑖𝑝𝑢𝑙𝑎𝑡𝑖𝑜𝑛

Джимин и Юнги стояха в огромната трапезария не проронвайки и дума. Джимин прелистваше страниците на един от криминалните романи на Джънгкук, докато Юнги вършеше част от работата си на лаптопа. Никой не знаеше как да започне разговор вече повече от два часа.

Хвърляха си по някой друг бегъл поглед. Искаха да започнат някакъв разговор какъвто ѝ да е, но никой не намираше онази малка смелост да отвори уста.

-Искаш ли нещо за ядене?-въпроса се откъсна от устните на Юнги изневиделица разкъсвайки гробната тишина, която ги бе обърнала в тягостната си прегръдка.

-Не...-Джимин затвори книгата насочвайки вниманието си към по-големия.

-Изгубил си повече от пет килограма Чим...за един месец..., ако продължаваш да не се храниш ще стане лошо.-загрижена гримаса се настани на студеното му лице наблюдавайки по-малкия, който не реагира по никакъв начин на думите му.

-Пуснете ме, нека изляза от тази златна клетка.-думите му хванаха Мин неподготвен, но той не го прекъсна, а напротив реши да чуе всичко, което имаше за казване.-Няма смисъл да съм тук и просто да продължавам да хабя сълзите си, не мога да стана на крака без да се изправя срещу страховете си.

-Искаш да се върнеш при Техьонг?-раздразнението се усети в гласа му.

-Той няма нищо общо с това, което искам да кажа.-Джимин въздъхна измъчено изправяйки се на крака.-Знам, че Джънгкук не ме харесва какво остава за любов?

-Не е така. Той се държи с теб добре, показва ти че си важен за него.-Юнги прехапа изнервено устни спомняйки си безбройните караници с приятеля си в последния месец.

-Именно Юнги...аз не съм важен по начина, по който се опитвате да ми втълпите. Важен съм, защото така си мислите, че отмъщавате на Тае..., но не е така.-една сълза се спусна от окото му стичайки се по бледата му мека кожа.-Ако бях важен за него щеше да дойде да ме види, да ми се извини и обясни, но той ще се ожени скоро, не ме е търсил няма ѝ да ме потърси.

Кратка тишина се настани между тях. Погледите им бяха забити един в друг търсейки подходяща реплика, но им беше трудно. Познаваха се, знаеха кой какво мисли и как се чувства, но не можеха да продължат така.

-Пусни ме, нека си тръгна за кратко...ще се върна, но нека се възстановя както психически, така ѝ физически и да бъда готов сам да се изправя пред Техьонг и да защитя както Джънгкук така ѝ теб.-погледа му пълен с увереност и решителност.