Аз определено не бях достатъчно добър за Кая. Не можех да бъда с нея. Аз трябваше да продължавам да бъда до нея и да я пазя, без тя да знае за това.
След смъртта на Анабел в кошмарите си преживявах всичко отново и отново. Същата болка и вина, които не ми позволяваха да продължа. Не можех да допусна нещо да се случи и на Кая.С всяка следваща минута се уверявах, че не бива да съжалявам, за това че я отблъснах. Може да я нараних, но така я спасих от нещо много по-опасно - от самия мен.
Намирах се пред училището на Кая и бях изкаран от мислите ми от удрянето на звънеца за края на часовете им. Осъзнах, че съм застанал точно на изхода и най-близкото скривалище, което видях беше зад една кола на няколко крачки разстояние.
- Мел! - Кая изкрещя и изтича при момиче с червена коса и я прегърна.
- Хайде да вървим! - двете се усмихнаха и тръгнаха по улицата.
Последвах ги. От начало не бях много заинтересован от разговора, който водеха, но изведнъж придоби огромно значение, когато чух споменаването на името ми.
- Казваше се Хари и беше толкова красив. Имаше прекрасни зелени очи. Наистина ми беше приятно с него, но може би го изплаших.
- Не мисля, че си го изплашила, Кая. Може би си има приятелка.
- Предполагам. Просто се почувствах наистина привлечена от него.
Усмихнах се. Искаше ми се нещата да бяха различни. Да можех просто да ида при нея и да бъда щастлив. Но водя толкова прецакан живот, че това ми се струва невъзможно. След време те се разделиха и Кая продължи в една малка улица сама. Всъщност не беше, защото аз вървях наблизо, което тя за щастие не забелязваше.
Изведнъж пред нея изскочи едър мъж с маска и се опита да вземе чантата й. Тя изпищя. Крадецът посегна да я удари. Тогава се намесих. Хванах го и го блъснах в стената. Бях наистина силен, защото единственото друго нещо от някакво значение за мен освен Кая, беше да тренирам.
За няколко секунди погледах към нея. Виждах сестра си. Същото беззащитно момиче. Толкова исках да продължа да го удрям, докато не съм сигурен, че повече няма да опита да я нарани, но не можех повторя същата грешка.
Изритах го за последно и го пуснах на земята. Той избяга в секундата, в която усети, че отхлабвам хватката си.
- Добре ли си? - попитах я и се приближих към нея.
- Да, благодаря ти. Въпреки, че мисля, че можех и сама да се справя - засмя се.
- Наистина? - погледнах учудено. "Познавам те от три години и знам, че не можеш да се справиш сама" премина през съзнанието ми.
- Добре де, всъщност не мога. Наистина много благодаря - усмихна се - Мога ли да ти се отблагодаря с нещо?
"Усмивката ти е достатъчна награда" - наистина исках да го изрека на глас, но нямаше отново да й дам напразни надежди, затова просто казах:
- Няма нужда.
- Добре, но наистина искам да направя нещо.
- Какво? - попитах, но предчувствах, че отговорът няма да е последван от нещо добро.
- Това - каза тя и ме целуна.
Устните й бяха толкова топли. Нейната целувка беше рай. Един прекрасен рай, който трябваше да напусна. Отдръпнах се.
Когато тя ме погледна каза:
- Имаш приятелка, нали?
- Всъщност нямам - не смятах да я лъжа, но не смятах и да й кажа истината, защо я отбягвам. Нямаше да кажа нищо.
- Значи проблемът е в мен. Не знам защо толкова те харесах, за теб съм просто откачалка - от окото й се спусна една сълза.
- Кая... - казах и замълчах. Исках да я прегърна и да изтрия тази глупава сълза, но ме беше страх. През цялото време се страхувах толкова много, че мога да я нараня, а всъщност сега правех точно това.
Споменът се върна:
Анабел. Сълзите. Кая започва да бяга.
Главата не се получи много добре, но все пак за да се развиват действията трябва да има и някои не толкова интересни. Все пак може да оставите мнение, ако ви е харесала. :)
И сега: Огромни благодарности! Не мога да повярвам, че историята ми е #2 Fanfic <3 <3 <3
YOU ARE READING
Fucking Mad
Fanfiction,,Моята прекрасна Кая. Помня когато беше на тринайсет и си купи онези черни джинси или когато си счупи ръката. Помня когато я изписаха от болницата, когато яде сладолед в парка, когато разхождаше кучето на съседите. Помня четиринайстия й рожден ден...
