Fucking Mad

Chapter 7 - No man is a island, Harry

Мина една дълга седмица. Бях свикнал просто да наблюдавам Кая без никакъв контакт с нея, но сега всичко беше различно. Усещах някаква тежест и колкото и да си повтарях, че е за нейно добро се чувствах прекалено объркан. Бях едно огромно кълбо от емоции. Исках тя да е добре и в безопасност, но тогава аз се чувствах нещастен.

От толкова време не бях карал повече от два поредни часа в училище и не бях оставал там през обедната си почивка. Тези дни обаче имах нужда да съм далеч от Кая за мое и нейно добро. Преди, когато го правех сядах под едно голямо дърво близо до оградата. Никой не се навърташе там - всички се страхуваха от мен. Мислех си, че все още ще е моя територия, но останах изненадан, когато забелязах две момчета и едно момиче, които седяха там и си говореха. Щях да си тръгна, когато бях спрян от нечий сладък глас. Веднага направих сравнение с този на Кая, който намирах за далеч по-приятен, но и този не беше лош.

- Хари, нали? Заедно сме по биология. Седни при нас ако искаш.

Погледнах към момичето с къдрава руса коса и сини очи, което ми се усмихваше широко. Помислих за няколко секунди и реших, че идеята не е чак толкова лоша. Щях да се разсея от мислите си за малко. Кимнах и седнах при тях.

- Аз съм Мелиса, но всички ми казват Мел. Това е брат ми Джоуи, а това е Рен - говореше бързо и ръкомаше, но изглеждаше наистина сладка.

От три години не бях приемал друго момиче за сладко, но Мелиса беше толкова различна. Носеше широка тениска с надпис "Keep calm and be an unicorn" и клин. Това донякъде ме привличаше, защото изглеждаше обикновена, а не като другите - облечени за моден подиум.

Те продължиха разговора и обяда си, а аз мълчаливо ги слушах. Не мога да кажа, че не ми беше приятно, просто не ми се разговаряше.

Звънеца би и всички се запътихме към класните си стаи.

Минаха три дни, в които седях на пейката пред салона по физическо през междучасията. Стоях в училище всички часове, а след това просто си намирах някаква работа вкъщи. Колкото и да исках да страня от Кая поне по веднъж, два пъти дневно поглеждах към екрана на компютъра, за да се уверя, че тя е добре.

Днес последния ми час беше биология. Бях седнал на най-задния чин, когато усетих, че някой сяда до мен.

- Нещо против? - попита Мелиса и се усмихна.

- Не - отговорих и отново забих поглед в чина.

- Защо си толкова самотен? - изведнъж каза.

Изгледах я и въздъхнах, знаейки, че не мога да избягам от разговора.

- Защо си мислиш, че съм самотен?

- Изглеждаш така. Не говориш с никого и отрязваш всички, които се опитат да бъдат покрай теб. Защо го правиш? Човек не е самотен остров, Хари.

Тя го каза, стана и седна на един от по-предните чинове. През целия час размишлявах над думите й. Това момиче беше наистина специално. Но не мога да кажа, че я харесвах, както харесвам Кая. Беше ми просто приятна. Като човек, с когото да разговаряш, но нищо повече. Важното беше, че е права. Аз не съм самотен остров и не бих могъл да бъда. Опитвах се толкова време и си мислех, че го правя за доброто на момичето, което обичам, но чак сега осъзнавах, че просто ме беше страх. Страх да не бъда наранен. Но не се ли страхуваме всички от това? Може би просто трябваше да опитам. И то много отдавна.

Когато часът свърши веднага излетях от стаята, като когато минах покрай Мелиса и прошепнах "Благодаря ти" и се усмихнах.

След двайсет минути се намирах пред дома на Кая. Знаех, че отдавна е свършила училище и че би трябвало да се е прибрала.

Натиснах звънеца на входната врата и зачаках. Когато вратата се отвори и видях Кая се усмихнах, но след няколко секунди до нея застана някакво момче и я прегърна през кръста. Тя ме изгледа притеснено и каза:

- Хари, аз... - замълча и сведе глава.

Дано ви е харесала главата! Исках да задвижа нещата. Моля оставете мнението си в коментарите!

"Човек не е самотен остров" е цитат на Джон Дън.