Мислете ми бяха прекъснати от звънчетата на вратата на кафенето и нечий вик:
- Хей, това е моят дневник!
Рязко се обърнах и забелязах Кая, приближаваща се към мен с бързи крачки.
- Откъде го взе? - каза тя и ме изгледа ядосано.
- Намерих го на улицата и се опитвах да разбера на кого е, за да го върна - усмихнах се, опитвайки се да звуча убедително и й подадох дневника.
- Предполагам съм го изпуснала сутринта, защото наистина бързах да не закъснея. Не знаеш колко строги родители имам и... Ъ, извинявай просто като почна да говоря нямам спиране - говореше много бързи и се изчервяваше през цялото време.
- Не се притеснявай. Нямам нищо против да науча нещо повече за красавицата от кафенето.
- Името ми е Кая - усмихна се. Много пъти съм виждал тази красива усмивка, но когато е насочена към мен изглежда още по-прекрасна, ако изобщо е възможно.
- Аз съм Хари.
Досега тя седеше права и ме наблюдаваше. Проследих, че погледът й беше насочен към празния стол срещу мен. Кимнах й в знак, че нямам против да седне.
- Благодаря ти, че ми го върна. Щях да потъна в земята, ако още някой беше прочел всички тези шантави неща, които съм написала вътре.
- Не мисля, че са шантави. Всъщност е наистина сладко.
- Ако за сладко приемаш това, че все още мисля за човек, чията самоличност не знам отпреди три години. Чувствам се като някакъв преследвач - засмя се.
Определено тя не беше преследвача в случая. Не можех да издържам, да не започна да говоря и да й разкажа за всичко през тези три години, но някак си овладях този порив и просто продължих да се усмихвам.
- Хари, междучасието ми свършва и трябва да се върна в училище. Беше ми наиситна приятно да разговаряме. Да се видим отново?
- Не съм сигурен, че ще мога.
- Когато ти е удобно.
- Кая, ти си наистина прекрасно момиче, но идеята не е добра. Съжалявам - не можех да я погледна, докато го казвах.
Оставих една банкнота на масата и излязох от кафенето. Беше ми наиситна трудно да й откажа и да я оставя, но идеята наистина беше ужасна. Можех да прецакам всичко и да я загубя завинаги. А и винаги съм се опитвал да предпазя Кая от всичко. Ако се съглася да се видя с нея отново кой ще я предпази от мен самия?
*Ретроспекция*
- Хари, остави го! Недей, моля те! - виковете на Анабел огласяха цялото помещение.
Бях застанал върху негодника, ударил сестра ми и забивах юмруци в лицето му.
- Ти си един долен нещастник! Копеле! Не заслужаваш да живееш! - крещях, нанасяйки му последните удари. Когато се изправих избърсах кръвта от ръцете си в тениската ми и се приближих към Анабел. Тя проплака:
-Хххари, ттой не ддишша - каза тя, заеквайки.
- Ана, той го заслужаваше. Той те удари. Никой не удря момиче. Ела тук-опитах се да я прегърна, но тя се отдръпна настрани и започна да плаче.
- Не, не плачи. Моля те не плачи.
Тя не ме погледна, а продължи да ридае.
- Анабел, не се страхувай. Аз съм брат ти. С мен си в безопасност.
- Не, Хари, не съм. Ти току що уби човек пред очите ми. Това е твърде много за мен.
Започна да плаче още по-силно. Исках да я притисна към себе си и да я успокоя, но когато се приближах тя избяга навън. Трябваха ми няколко секунди, за да се осъзная и я последвах. Излязох от сградата и сестра ми вече беше излязла на пътя.
- Анабел, почакай!
Изведнъж тя спря, обърна се и ме погледна. В следващия момент единственото, което виждах беше черната кола, която блъсна сестра ми.
Надявам се да Ви е харесала главата.
1. Ще се радвам да оставите мнението си в коментарите.
2. Любопитно ми е: искахте ли Хари да приеме да се види с Кая или предпочитате да я отблъсне /както и стана ;д/ ?
3. Историята се развива наистина бързо. Тя #4 в Fanfiction, за което съм благодарна адски много, защото в предните места на класациите почти няма истории с малко глави и съм толкоова щастлива. <3
4. Вече спирам, че стана твърде дълга бележка ;д ;д
BINABASA MO ANG
Fucking Mad
Fanfiction,,Моята прекрасна Кая. Помня когато беше на тринайсет и си купи онези черни джинси или когато си счупи ръката. Помня когато я изписаха от болницата, когато яде сладолед в парка, когато разхождаше кучето на съседите. Помня четиринайстия й рожден ден...
