Студена и Ослепителна

Далеч

Преписвах плана на урока от дъската и слушах монотонното говорене на мис Олимп. Мислех си за нея, как щях да я видя, как не знаех какво да кажа и колко ме бе срам. Нямах проблем със срама, когато бяхме просто приятелки, но сега бе различно. Знаех, че тя ме обича...
- Енна, събуди се! - Кейт ме хвана за рамото и ме разклати. Дори не бях усетила, че дремя. - Хайде, часът свърши.
Станах от мястото си и излязох. Вървях бавно, коремът ми се свиваше. Видях я да идва, косата й се вееше на всички страни, бе с черни дънки и лилав потник. Погледнах дрехите си - нищо особено. Бяла тениска и разкъсани джинси.
- Ен! - изкрещя тя от разстояние. Усмихнах се до уши.
- Хей.
Тя ме гушна. Ухаеше на канела... Приятно.
- Как си, Ен. - попита тя, хващайки ръката ми.
- Ммм, страхотно!
Отидохме в най-близкия парк и си купихме сладолед. Приказвхме си, за каквото и да е, дори най-маловажните неща ми се струваха интересни обсъждани с нея. Откривах най-дребните причини да я обичам. Чара в усмивката, начина по който казва думата "виж", как чопли лака по ноктите си и всеки малък детайл. Чувствах се добре. От месеци насам просто бях щастлива, и бях способна да покажа любовта си. Длбоко в себе си знаех, че тя ме обича. Гледаше ме с тръпка в очите, говореше ми с умекнал глас и ме целуваше свенливо.
- Ен, слушаш ли ме?
- Ъм, напоследък съм много отвеяна... Извинявай. Какво казваше?
- Че не издържам вкъщи... Истински ужас е, за всичко аз съм виновна! Искам да избягам, някъде далеч от тук, далеч от всички в този град. Всички ме мразят тук.
Погалих ръката й. И у дома нещата не бяха цветни, но не бях мислила за бягство...
- Защо не избягаме тогава? - попитах я, а тя ме погледна в очите.
- Искаш ли?
- Да.
Бях безнадежден романтик. Исках всичко да е вълшебно, да се случва както в приказките. Исках да имам вечна любов, безгранична, безкомпромисна... Исках нереална любов, каквато нямаше и няма.
- Ен, нека избягаме.
Взехме каквито пари имахме. Да, не бяха много, но какво от това? Парите са нищо в сравнение с нащата любов, мислех си.
Хванахме първият автобус до Бристъл. Чувала бях, че купоните и амфетамините им са най-качествени в цяла Великобритания. Но каква дрога и купони, щом нямахме пари?
Слязохме на спирката. Бе студено, капки дъжд намокриха лицата ни и размазаха грима ни.
- Ен, сега какво?
- Ще потърсим къде да спим. Но не познавам града.
- Аз знам един приятел.
Вървяхме пеша, хванати за ръка. Александрия се спря пред къща, изрисувана от графити и черна врата. Почука и излезе момче, може би на 16.
- Александрия! - той се зарадва.
- Енна, това е Ник. Ник - приятелката ми, Енна.
- Хей - казах и влязохме вътре.
- Трябва ни място да отседнем. Избягахме от Бирмингам и... Ти бе първия за който се сетих.
- Оо, няма проблем! Имам много място, тук сме само аз, Ало и Рич.
Влязохме в малка тъмна стая, на дивана имаше две момчета. Ало беше с рижава коса, а Рич с кестенява. Бяха дрожелюбни.
- Това ще е вашата стая. - каза Ник, завеждайки ни до място, с едно легло и гардероб. - Единственият телевизор е в моята стая, но навсъкъде има контакти.
- Спасяваш ни задниците, Ник! - Алекс го прегърна.
Следващите няколко дена ги опознах. Рич имаше починала приятелка, която все още обича с цялата си душа. Ало имаше дете. Не знаеше къде е, или къде е майката, но тя бе го зарязала.
"Мога да се справям и сама, фермерче." цитира я той.
Ник. Той бе лудо влюбен. Обичаше момиче, чието име така и не ми каза.
Там бе спокойно, макар да не бе кой знае какво - стигаше ми да съм с Алекс.
Бележка от автора:
Ако някой читател е гледал "Skins UK" може би се досеща кои са Ало, Рич и Ник. Искам да довърша историята им , понеже остана някак без смисъл.