Студена и Ослепителна

Агония

Беше май месец. Времето тъкмо се затопляше. Живеех в Ню Йорк от година и нещо. Работех като редактор на вестник "Говори свободно". Каси също работеше във вестника, пишеше някои от статиите. Точно тя ме бе уредила.
Всяка вечер се прибирахме заедно. Пиехме, друсахме се и говорехме. С часове. Не ни омръзваше да говорим. За каквото и да било. Лежахме в нейното легло, по бельо, прегърнати, шепнехме си.
Рядко си спомнях за Александрия. Тя беше любовта на живота ми. Беше оставила дупка в душата ми, голяма, зейнала дупка, която от време на време болеше. Но сега беше различно. Не обръщах внимание на дупката, живеех с гордо вдигната глава, макар да знех, че съм нещастна. Пълна негодница. За нищо не ме биваше. Знаех го, от години. Но бях спокойна.
Каси бе като моя напътстваща жрица в живота. Учеше ме да живея. Не й се опълчвах. Оставях се на течението тя да взема решения вместо мен. Понякога си мислех, че ме обича. Друг път, тя ми го казваше. Истина ли бе, не занех.
Сутрин ставах, тя не бе в леглото. Вземах душ, обличах се за работа и отивах в кухнята. Кафето ми бе готово, тя вече пиеше нейното. Палех цигара и я слушах как се оплаква от болките в главата.
- Ще ядеш ли днес? - питам я.
- Не. И ти няма. Гладуваме, за яснота в ума! Ядем само в понеделник, сряда и събота. Колко пъти да го казвам?
- Сряда е. - казах.
- О, измий ягоди тогава.
Измих ягодите и ги сложих на масата. Нахранихме се.
Живеехме като луди. Луди и бяхме. Но ми харесваше. Често се награждавахме с кокаин и литри алкохол. Целувахме се понякога, ако много се напиехме. Целуваше се като богиня.
Понякога, стоейки в кухнята, с чаша вода посред нощта се чувствах отвратително. Исках да се махна от тоя град, така го ненавиждах. Скапани хора, скапани сгради, скапано метро, скапани будки. Само Каси харесвах - от цял Ню Йорк. Защо? Какво намирах в нея. Какво имаше тя, което Александрия нямаше? Не зная.
Измина още една година. Изтощителна, агонична година. Касандра откачаше все повече. Говореше с Дявола. Мислеше си, че обитава апартамента. Казваше му, че ще му слугува вечно. Казваше му, че ще ме принесе в жертва, ако върне Крис. И какво ли още не. Беше написала статия във вестника. Не я публикуваха.
Намразих, това, в което се превърнах. Пълно копие на Каси. Ребрата ми стърчаха. Костите са част от душата ни, нека изпъкват. Казваше тя, преди да заспи.
Исках да се махна.
"Градът е шибан. А ти си шибано луда. Обичам те, благодаря, че ме научи на някои важни неща. Но оттук оставаш сама, Каси. ТИ ВИНАГИ ЩЕ СИ САМА. " Затръшнах вратата. Беше октомври. Качих се на самолета и се отпуснах. Уенди седеше до мен, каква ирония че я помня. Говорих с нея. Много й говорих. От глупистите на Касандра. Всичките й ги наговорих. Обеща ми, че ще умре от глад и ще извършва грях всеки ден. Усмихнах се и казах бъди мое копие, мила, ще бъдеш щастлива. Нямаше да е щастлива, разбира се. Щеше да живее в агония и да да се мрази до дъното на изгниващата си душа. Зарадвах се, че ще съсипя някого.
Слязох от самолета. Тръгнах пеша. Въврвях може би цял ден.
Паднах на колене и целунах почвата. Тук почива Александрия Деъм Агони. Плаках толкова много, все едно не бях плакала цял живот. И умрях. От глад може би.
Или най-вероятно - от агония.