Студена и Ослепителна

Щастлива

Бяла светлина заслепяваше очите ми. Усещах кървящите рани по стомаха и гърдите си. Различих висока, слаба фигура.
- Будна си.
Гласът й беше мек и дързък. Фигурата се приближи. Защо изглеждаше така позната?
- Коя си ти? - немощно попитах.
И тогава заслепяващата светлина изчезна. И, Господи, това беше тя.
- Александрия... Какво...
Усетих сълзи да падат по бузите ми. Не можех да се движа напълно, но успях да протегна треперещите си ръце. Тялото ми бе сковано.
- Да, Енна. Аз съм. И това е истина, да... Липсвах ти?
- Нямаш си представа...
Тя се доближи и целуна челото ми. Устните й бяха топли и меки, както винаги. Беше дори по-слаба.
- Но... ти умря, Алекс.
- Сега съм тук. Другото няма значение - тя се усмихна и зъбите й блеснаха.
Огледах се. Намирахме се в стая с бели стени, без прозорци. Подът беше каменен.
- Къде сме?
Александрия прокара пръсти през косата си и се замисли.
- Как да ти обясня? Най-добре да се разходим наоколо. Прекарах години тук.
Излязохме в дълъг, широк коридор с червеникаво-розови тапети. Имаше малки прозорци. През тях се виждаше само и единствено просторна зелена долина. В дъното на коридора имаше желязна врата. Александрия я отвори.
- Защо... Защо стаите са празни? Защо сме насред долина? Какво става?
И тогава ме осени мисълта, че съм мъртва. Чувствах болка и дишах, но... Няма друго обяснение, все пак Алекс беше с мен.
- Мъртва съм. - казах, но тя не обърна внимание.
- Енна, ела. Трябва да хапнеш нещо.
Слязохме по стръмни дъряени стълби и се озовахме в просторна стая. Имаше маса и столове и много храна. Седнах на най-близкия стол и започнах да се храня.
В главата ми препускаха хиляди мисли.
- Алекс, имам чувството, че си се променила... Би ми казала, къде сме, какво се е случило.
- Да, ако знаех - тя тъжно се усмихна - последното, което помня преди да се озова тук е тъмнина и твоя глас. Дори не знам какво ми казваше.
Това бе в нощта, в която тя умря. Тогава се замислих за своите последни спомени. Гладна съм, глата ме боли и е адски студено. Виждам размазано и падам на земята.
Да, напълно бях убедена... Бях умряла. Не зная кога, защо, къде. Знам само, че много се уплаших.
- Излизала ли си извън тази къща?
- Да, навън е много приятно. Слънчево е.
Не исках да ям повече. Станах и отидох до прозореца. Тази долина като че ли нямаше край. Исках да се разкарам оттук. Не бе приятно. Чувствах се притисната, всякаш не принадлежа там.