Студена и Ослепителна

Това ли наричаш семейство?

- Знаеш ли, аз... Не съм сигурна. Може ли просто да ме закараш до вкъщи?
- Добре - каза непознатият - както искаш.
Казах му адреса и той спря пред вкъщи. Исках просто да си легна, да забравя за този ден. И знаех точно какво ще направя. Извадих xanax от чекмеджето си. Кейт ми беше дала хапчетата, не бях ги опитвала, но тя каза, че можеш да преодолееш всичко.
Отпуснах се и затворих очи. Мислите ми бяха красиви, от месеци насам. Телефона ми изписка.
Съжалявам, Ен.
Беше от Кейт. Да, разбира се, че съжалява...
***
Следващите дни прекарах в досада. Всеки, с който разховарях ми бе безинтересен. Вземах по две от хапчетата на ден, за да не мисля за Александрия. И се получаваше.
Просто лежах, и си мислех за всяко възможно нещо, което се прецака в живота ми. Но не и за нея. За нея не мислех.
- Може би болката ще спре, ако животът спре. - казах тихо в тъмнимата. Потърках очи и сълзи се отрониха от очите ми.
Някой почука на вратата.
- Влез.
Майка ми. Какво чудо, тя се е досетила за мен. Никога не е била майка, просто някой, който ми казва какво да правя. Вече и това не бе.
- Енна, искам да говоря с теб. Знам, че те оставих сама последните месеци, но... Аз те обичам. Искам да го знаеш.
- Имаш ли представа как се чувствам? Изобщо интересува ли те?! Мамо, съсипана съм и на никого не му пука! Сама съм, мамо.
- Скъпа, не мога да водя битките ти. - колко типично.
Винаги трябваше да се оправям сама. Мразех я, толкова я мразех.
- Майна ти, дано умреш лицемерна кучко! Дано се гърчиш! - извиках и хвърлих стъклената чаша от земята по нея. Счупи се в краката й, потече кръв.
- Не те създадох, за да си провал. Точно това си, една развалина, и не заслужаваш нищо.
- Ти не заслужаваш да имаш деца, щом не можеш да ги опазиш.
Тук вече ударих болно място.
- Не се изненадвай, ако някоя сутрин не успееш да ме събудиш.
Усмихнах се и й показах среден пръст. Тя излезе. Бях спечелила тази битка.